Героят

ЧУВСТВОТО ОТ ПРЕДНАТА НОЩ БЕ КАТО МЕЧТА до последния детайл. Но тази сутрин всичко беше в ярък контраст — не можех да объркам трепването, когато докоснах ръката на Дей, силния трепет, който мина през него само от един лек допир на дланта ми. Когато излязох от апартамента си и се запътих към паркирания джип, който ме чакаше, сърцето ми все още се чувстваше наранено. Утро прекарано със Сената. Напразно се опитвах да пропъдя Дей от съзнанието си, но беше невъзможно. Срещата на Сената в момента изглеждаше толкова тривиална — колониите постепенно притискаха страната ни с помощта на своите съюзници, Антарктида все още отказваше да ни помогне, а командир Джеймсън беше на свобода. И сега трябваше да седя тук и да обсъждаме политика, когато можех — трябваше — да бъда на бойното поле и да правя това, за което бях обучена. Какво щях да кажа пред всички тях, така или иначе? Дали въобще някой щеше да ме чуе?

Какво щяхме да правим?

Не. Трябваше да се концентрирам. Трябваше да подкрепя Андън, когато той отново щеше да опита да води преговори с канцлера на колониите, главните изпълнителни директори и генералите. И двамата знаехме, че това няма да ни доведе доникъде… Единственото, което щеше да ги накара да променят мнението си, бе лекарството. И дори тогава това можеше да се окаже недостатъчно, за да спре колониите. И все пак. Трябваше да опитаме. И вероятно той щеше да е готов да помогне на патриотите с техните планове, особено ако знаеше до каква степен Дей ще поеме ангажимент.

Самата мисъл за Дей отново върна спомените от миналата нощ. Бузите ми пламнаха и бях наясно, че това не се дължеше на топлото време в Лос Анджелис.

Глупав момент да мисля за това — смъмрих се и пропъдих миналата нощ от мислите си. Навсякъде около мен обикновено оживените улици на Езерния бяха зловещо пусти, сякаш се подготвяхме за приближаваща буря. Предполагам, че сравнението не е чак толкова неточно.

Внезапно имах чувството, че нещо лази по гърба ми. Спрях се за миг и се намръщих. Какво беше? Улиците все още изглеждаха опустели, но някакво странно предчувствие накара кожата на врата ми да настръхне. Някой ме наблюдава. Идеята веднага ми се стори пресилена, но в движение стиснах зъби и сложих ръка на пистолета си. Може би поведението ми изглеждаше нелепо. Вероятно предупреждението, което Дей ми бе отправил — че колониите може да ме използват срещу него, или че съм в полезрението им, — започваше да си играе с ума ми. И все пак нямаше причина да тръгвам през просото. Облегнах се на най-близката сграда, за да може гърбът ми да е предпазен, и се обадих на Андън. Колкото по-бързо пристигнеше този джип, толкова по-добре.

И тогава я видях. Прекратих разговора.

Беше се дегизирала добре. (Износена републиканска униформа, която трябваше да бъде носена само от войниците новобранци, в резултат на което не биеше на очи и лесно може да остане незабелязана; войнишко кепе бе спуснато ниско над лицето й и само няколко тъмночервени кичури се подаваха под него.) Но дори от тази дистанция разпознах лицето й — студено и сурово.

Командир Джеймсън.

Небрежно извърнах очи и се престорих, че тършувам из джобовете си за нещо, но отвътре сърцето ми блъскаше яростно. Тя беше тук, в Лос Анджелис, което означаваше, че по някакъв начин бе успяла да избяга от битката в Денвър и се бе измъкнала от лапите на републиката. Дали беше твърде голямо съвпадение, че се намираше на едно и също място с мен? Вероятно беше тук, защото знаеше, къде ще съм аз? Колониите. Сигурно имаше и други съгледвачи. Ръцете ми се разтрепериха, когато тя ме подмина от другата страна на улицата. По никакъв начин не показа да ме е видяла, но аз знаех, че ме е забелязала. Беше невъзможно да не ме забележи в този пуст район, а и аз не бях дегизирана.

Когато най-после бе с гръб към мен, скръстих ръце, наведох леко глава и отново се свързах с Андън.

— Виждам я. Тя е тук. Командир Джеймсън е в Лос Анджелис.

Гласът ми беше толкова тих и приглушен, че Андън не успя

веднага да ме разбере.

— Виждаш ли я? — попита невярващо той. — В един и същ район ли сте?

— Да — прошепнах. Внимавах да не изпусна от очи изчезващата фигура на командир Джеймсън. — Може да е тук с определена цел и да се опитва да разбере къде ще ме отведе джипът или как да те открие. — Когато се отдалечи още повече, у мен се надигна непреодолимо желание да я последвам. За първи път от дълго време уменията ми на агент се обадиха в мен. Политиката беше свършила — внезапно отново се бях оказала на бойното поле. Когато зави зад ъгъла, незабавно изоставих позицията си и тръгнах след нея. Къде отиваше?

— Тя се намира между Езерния и Колорадо — прошепнах бързо на Андън. — Завива на север. Докарай войници тук, но не й позволявай да разбере, че я следят. Искам да видя къде отива.

— Преди Андън да успее да каже нещо друго, сложих край на обаждането.