Героят

Вървях покрай стените на сградите, стараех се да стоя колкото се може повече в сенките и минах напряко през една алея в посока на улицата, където командир Джеймсън бе изчезнала. Вместо да надникна иззад ъгъла и по този начин да се издам, аз се спотаих в алеята и пресметнах колко време беше изминало. Ако беше продължила да върви със същото темпо по същата улица, трябва да бе минала покрай тази алея преди поне една минута. Внимателно се понаведох, докато успях да хвърля бегъл поглед към улицата. Действително беше минала покрай мен и вече виждах гърба й, докато тя енергично се отдалечаваше. Този бърз поглед също така ми бе достатъчен, за да ми каже и още нещо — тя също говореше по микрофона си.

Искаше ми се Дей да е с мен. Той мигновено щеше да открие най-добрия начин да се придвижи незабелязано по улиците. За секунда имах намерение да му се обадя, но щеше да му отнеме твърде дълго да пристигне тук.

Вместо това проследих командир Джеймсън. Вървях по петите й почти цели четири пресечки, докато не навлязохме в участък от Рубинения, който граничеше с част от „Батала“, където по улицата имаше разположени две или три пирамидални бази за въздушни кораби. Тя отново зави. Побързах, за да завия след нея… но когато погледнах надолу по улицата, беше изчезнала. Вероятно беше разбрала, че някой върви след нея — в крайна сметка командир Джеймсън беше много по-опитна в подобно проследяване от мен. Погледнах към покривите.

Гласът на Андън се разнесе с пращене в слушалката ми.

— Изгубихме я — потвърди той. — Без много шум предупредих войските да се оглеждат и веднага да докладват. Не може да е стигнала далеч.

— Вярно е — съгласих се, но раменете ми увиснаха.

Тя беше изчезнала безследно. С кого ли бе разговаряла по микрофона? Очите ми огледаха внимателно улицата и се опитаха да отгатнат защо бе дошла тук. Може би разузнаваше. Тази мисъл ме смути.

— Връщам се обратно — най-сетне прошепнах в микрофона си. — Ако подозренията ми са верни, то тогава можем…

Чу се свистене във въздуха — нещо експлодира пред очите ми. Трепнах и инстинктивно се хвърлих на земята зад близкия контейнер за боклук. Какво беше това?

Куршум. Погледнах към стената, където се беше забил. Липсваше малко парченце тухла. Някой се бе опитал да ме застреля. Това, че внезапно се бях обърнала, за да се върна по пътя, откъдето бях дошла, сигурно е било единственото нещо, което беше спасило живота ми. Проведох нов трескав разговор с Андън. В ушите ми нахлу кръв като приливна вълна от шум, която блокира логиката и даде път на паниката. Още един куршум отскочи с искри от метала на контейнера за боклук. Нямаше съмнение, че ме бяха нападнали.

Прекъснах разговора. Откъде стреляше командир Джеймсън? Дали имаше и други с нея? Войници от колониите? Войници на републиката, станали предатели? Не знаех. Не можех да разбера. Не чувах и не виждах…

Сред надигащата се паника чух гласа на Метиъс. Запази спокойствие, Джун, майско бръмбарче. Логиката ще те спаси. Концентрирай се, мисли, действай.

Затворих очи, поех си дълбоко въздух, треперейки, и оставих съзнанието ми да се успокои за секунда, да се концентрира върху гласа на брат ми. Сега не беше моментът да рухвам. Никога не бях позволявала на емоциите да вземат връх над мен и нямаше да започна да го правя сега. Мисли, Джун. Не бъди глупава. След толкова месеци на политически пазарлъци, след толкова дни на война и смърт, бях започнала да подозирам всичко и всички. Ето как колониите можеха да ни разделят… не с техните съюзници или оръжия, а с тяхната пропаганда. Със страх и отчаяние.

Паниката ми изчезна. Логиката отново дойде на мястото си.

Първо извадих пистолета от кобура си. След това направих провокиращо движение, сякаш възнамерявах да изляза иззад прикритието на контейнера за боклук. Вместо това останах на място — но маневрата ми бе достатъчни, за да провокира още един изстрел. Искра! Тя рикошира от тухлената стена, където бе опрян гърбът ми. Мигновено хвърлих поглед към следата, която остави куршумът и определих откъде е дошъл. (Не беше от покривите — ъгълът не бе достатъчно широк. Някъде от четвъртия или петия етаж. Не от сградата право срещу мен, а от онази до нея.) Погледнах към прозорците на тези етажи. Няколко бяха отворени. Първоначално исках веднага да се прицеля в тях, но след това си напомних, че мога да улуча неволно някого. Вместо това проучих сградата. Имаше вид или на радиотелевизионна станция, или на военна резиденция — беше достатъчно близо до въздушните бази, което ме накара да се запитам дали не бе използвана като позиция, откъдето да се наблюдават въздушните кораби.

Какви планове кроеше тя, включваха ли те въздушните бази? Дали колониите не планираха изненадваща атака тук?

Отново щракнах микрофона си.

— Андън — прошепнах, след като въведох кода му. — Измъкни ме от тук. Използвай проследяващия сигнал на пистолета ми.