Героят

— Хей — прошепна тя. За моя изненада не изкоментира колко зачервени или подпухнали са очите ми. Дори не изглеждаше изненадана от това, че се е събудила и ме открила да лежа на дивана, вместо в леглото й. Нейните очи изглеждаха натежали. — Аз… информирах Андън за решението ти. Той каза, че лабораторен екип иде бъде готов да ви вземе с Идън след два часа от апартамента ти. — Гласът на Джун звучеше признателно, изморено и колебливо.

— Ще бъда там — измърморих.

Против волята си втренчих безучастен поглед в празното пространство за няколко секунди — нищо не изглеждаше реално в този миг, а аз се чувствах, сякаш плувам в море от мъгла, където емоциите, образите и мислите са нефокусирани. Заставих се да стана от дивана и отидох в банята. Там разкопчах ризата си и наплисках с вода лицето, гърдите и ръцете си. Този път се страхувах да погледна в огледалото. Не исках да видя как Джон стои от другата страна с моята собствена превръзка около очите. Ръцете ми трепереха толкова силно — разрезът по лявата ми длан отново се бе отворил и кървеше вероятно заради факта, че непрекъснато и инстинктивно стисках ръката си. Дали Джун бе видяла, че излизам? Потреперих, когато изживях отново спомена, в който тя стоеше отвън пред дома на майка ми и чакаше начело на ескадрон от войници. След това отново си спомних думите на канцлера, опасната ситуация, в която се намираше Джун… в която се намираше Тес, в която се намираше и Идън — в която се намирахме всички.

Няколко пъти наплисках лицето си с вода и когато това не помогна, скочих под душа и се залях с вряла вода. Но и това не прогони образите.

Когато най-сетне излязох от банята, косата ми все още беше мокра, а ризата ми наполовина разкопчана, бях болнаво блед и треперех. Джун ме наблюдаваше безмълвно, докато седеше на края на леглото и отпиваше светлолилав чай. Макар да знаех, че е безсмислено да крия каквото и да е от нея, аз все пак опитах.

— Готов съм — казах, отправяйки й колкото се може по-искрена усмивка.

Не заслужаваше да види подобна болка, изписана по лицето ми, и не исках да си мисли, че тя е причината за нея. Тя не е тази, която я причинява — напомних си.

Но Джун не каза нищо по въпроса. Оглеждаше ме с тези дълбоки, тъмни свои очи.

— Току-що получих обаждане от Андън — обясни тя и прокара неловко ръка през косата си. — Имат нови доказателства, че командир Джеймсън е отговорна за предоставянето на някои военни тайни на колониите. Изглежда, че сега тя работи за тях.

Под приливната вълна на емоциите ми се надигна дълбока омраза. Ако не беше командир Джеймсън, може би всичко между мен и Джун щеше да бъде наред — и може би нашите семейства все още щяха да са живи. Не зная. Никога нямаше да узнаем. А сега, когато трябваше да е мъртва, тя работеше за врага. Изругах под носа си.

— Има ли начин да разберем къде точно е тя? Дали понастоящем е в републиката?

— Никой не знае. — Джун поклати глава. — Андън каза, че се опитват да разберат дали могат да открият нещо, свързано с нея, но тя определено отдавна е сменила затворническите си дрехи, а проследяващите чипове в ботушите й навярно също са заличени. Със сигурност е взела необходимите мерки. — Когато Джун видя разочарованието по лицето ми, тя направи съчувствена гримаса. И двамата бяхме съсипани от един и същ човек. — Зная. — Тя остави чая си и стисна контузената ми ръка.

Силни спомени проблеснаха в съзнанието ми при нейното докосване — трепнах, преди да успея да се спра. Тя замръзна. За секунда видях дълбока обида в изражението й. Бързо прикрих грешката си, като я целунах, опитвайки да се отдам на този жест, както го направих предната нощ.

Но никога не съм бил добър лъжец, поне не и пред Джун. Тя се отдръпна от мен.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Всичко е наред — отвърнах бързо, раздразнен от самия себе си, затова че отново изкарах на повърхността старите ни рани. — Не е…

— Да, така е. — Джун се насили да застане с лице към мен.

— Видях къде отиде снощи — видях те там, вътре… — Гласът й заглъхна, когато сведе виновно поглед. — Съжалявам, че те проследих, но трябваше да знам. Трябваше да видя, че аз съм причината за скръбта в очите ти.

Исках да я успокоя, че не всичко е заради нея, че я обичах толкова отчаяно, че се плашех от чувството. Но не можех. Джун видя колебанието, изписано по лицето ми, и разбра, че то е потвърждение на страховете й. Тя прехапа устни.

— Вината е моя — рече Джун, сякаш беше елементарна логика. — И не съм сигурна дали някога ще успея да заслужа твоята прошка. Не би трябвало.

— Не зная какво да правя. — Ръцете ми безпомощно висяха от двете ми страни. Ужасни образи от нашето минало преминаха отново през ума ми: по никакъв начин не можех да ги спра.

— Не зная как да го направя.

Очите на Джун се напълниха със сълзи, но тя успя да ги удържи. Можеше ли една грешка наистина да разруши един съвместен живот?

— Не мисля, че има начин — най-сетне изрече тя.

Пристъпих към нея.

— Хей — прошепнах в ухото й. — Ще се справим. — Не бях сигурен дали е истина, но ми се струваше, че е най-доброто, което можех да изрека.