Героят

Беше кошмар, просто някакъв кошмар, а уличката в Езерния сектор и кръвта бяха изчезнали. Останах да лежа там за миг, като се опитвах да успокоя дишането си и да забавя ритъма на сърцето си. Бях напълно подгизнал в пот. Хвърлих поглед към Джун. Тя лежеше от своята страна на леглото с лице към мен, а тялото й все още се надигаше и снишаваше в кротък и равномерен ритъм. Добре. Не я бях събудил. Набързо избърсах сълзите от лицето с дланта на контузената ми ръка. Продължих да лежа още няколко минути, като все още треперех. Когато стана очевидно, че няма да успея да заспя отново, бавно седнах на леглото и се свих, опирайки ръце в коленете си. Наведох глава. Миглите ми леко се докоснаха до кожата на ръката ми. Чувствах се толкова слаб, сякаш току-що бях приключил с изкачването на тридесететажна сграда.

Това съвсем спокойно можеше да мине за най-лошия кошмар, който бях сънувал досега. Бях толкова ужасен, че се страхувах да примигвам твърде дълго, за да не се наложи да споходя отново образите, които танцуваха под клепачите ми. Огледах стаята. Зрението ми отново бе замъглено — ядосано избърсах новопоявилите се сълзи. Колко бе часът? Навън все още бе пълен мрак, като изключим бледия блясък от джъмботроните и уличните светлини, които се процеждаха в стаята. Хвърлих поглед към Джун и наблюдавах как неясните светлини отвън разпръсваха цветове по силуета й. Този път не се пресегнах, за да я докосна.

Не зная колко дълго седях присвит в тази поза, поемайки си глътка след глътка въздух, докато дишането ми най-сетне не се стабилизира. Беше достатъчно дълго, щом потта, която се стичаше по цялото ми тяло, изсъхна. Очите ми се спуснаха към балкона на стаята. Гледах към него известно време, без да мога да откъсна поглед, след което внимателно и безшумно се измъкнах от леглото и облякох ризата, панталоните и ботушите си. Сплетох косата си и плътно притиснах шапката върху нея. Джун леко се размърда. Спрях да се движа. Когато отново се отпусна, приключих със закопчаването на ризата и отидох към стъклената врата на балкона. В ъгъла на спалнята кучето на Джун ме изгледа любопитно с наклонена глава. Но не издаде звук. Мълчаливо му благодарих наум, след което отворих вратата. Тя се плъзна и затвори зад мен с цъкане.

С мъка се покатерих върху парапета, метнах се върху него като котка и огледах околностите. Рубиненият сектор, скъпоценен квартал, който бе напълно различен от квартала, от който идвах аз. Отново бях в Ел Ей, но не можех да го разпозная. Чисти, лъскави улици, нови и бляскави джъмботрони, широки тротоари, без цепнатини и дупки, без улични полицаи, които да дърпат разплакани сираци от пазарните сергии. Инстинктивно вниманието ми се насочи към онази посока на града, където трябваше да се намира Езерният сектор. От тази страна на сградата не можех да видя центъра на Ел Ей, но усещах, че е там, спомените, които ме събудиха и ми нашепваха да се върна. Пръстенът от кламери натежа върху пръста ми. Мрачно, ужасяващо настроение се промъкна някъде в дълбините на съзнанието ми след този кошмар; нещо, от което сякаш не можех да се отърся. Скочих отстрани на балкона и си проправих път надолу към следващия перваз. Слизах безшумно, етаж след етаж, докато и двата ми ботуша не стъпиха на тротоара, а аз се слях със сенките на нощта. Дишах неравномерно.

Дори тук, в богаташкия квартал, вече имаше градски патрули, които пазеха улиците — оръжията им бяха извадени, сякаш всеки миг бяха в готовност за изненадваща атака от колониите. Заобиколих ги, за да избягна въпроси, и се върнах към старите си улични навици: проправих си път през лабиринта от задни улички и сенчестите стени на сградите, докато не стигнах до метростанция, където имаше наредени джипове, чакащи да превозват някого. Игнорирах превозните средства — не бях в настроение да приказвам с шофьорите, а след това да бъда разпознат като Дей и на следващия ден да чуя как са плъзнали слухове из града с предположения какво, по дяволите, съм намислил да правя. Вместо това се запътих към метростанцията и изчаках следващия влак с автоматично управление да пристигне и да ме отведе до „Юниън Стейшън“ в центъра.

Половин час по-късно излязох от метростанцията в централната част и безшумно се придвижвах по улиците, докато не наближих старата къща на майка ми. Пукнатините по всички пътища в бедняшките квартали имаха едно предимство — тук-там виждах участъци от случайно поникнали маргаритки, малки петънца от тюркоазено и зелено по иначе сивата улица. Инстинктивно се наведох и откъснах няколко. Любимите цветя на мама.

— Хей, ти там. Хей, момче.