Героят

Внимателно сложих китката маргаритки върху масата, фенерът ни стоеше по средата, изгасен и неизползван. Обикновено установеният ред бе следният: мама се прибираше всеки ден в шест, няколко часа след като аз се бях върнал от училище, а Джон си идваше вкъщи към девет или десет. Всяка нощ мама се опитваше да отложи запалването на фенера върху масата, докато Джон не се върнеше, и след известно време двамата с Идън очаквахме с нетърпение запалването на фенера, което винаги сигнализираше, че по-големият ни брат току-Що бе прекрачил прага. А това означаваше, че ще вечеряме.

Не знам защо седях там и изпитвах познатото, някогашно очакване, че мама ще дойде от кухнята и ще запали фенера. Не знам как можех да чувствам радост, смятайки, че Джон си е вкъщи и че вечерята е сервирана. Глупави стари навици. Все пак очите ми се насочиха към входната врата. В мен се породи надежда.

Но фенерът остана незапален. Джон не се прибра. Мама не беше вкъщи.

Облегнах ръце върху масата и притиснах очите си с длани.

— Помогни ми — прошепнах отчаяно на празната стая. — Не мога да направя това.

Искам го, обичам я, но не мога да го понеса. Измина повече от година. Какво не е наред с мен? Защо просто не мога да продължа напред?

Гърлото ми се задави от мъка. Сълзите бързо започнаха да се стичат. Не си направих труда да ги спирам, защото знаех, че е невъзможно. Ридаех неудържимо — не можех да спра, не можех да си поема въздух, не виждах. Не виждах семейството си, защото те не бяха тук. Без тях всички тези мебели не значеха нищо, маргаритките, които лежаха на масата, губеха смисъл, фенерът беше просто стара, почерняла вехтория. Изображенията от кошмара ми продължаваха да упорстват и да ме спохождат. Без значение колко силно се опитвах, не можех да ги прогоня.

Времето лекуваше всички рани. Но не и тази. Все още не.

Джун

НЕ ПОМРЪДНАХ, НО ПРЕЗ ПОЛУОТВОРЕНИТЕ СИ ОЧИ видях Дей да седи на леглото до мен, заровил лице в ръцете си. Дишаше тежко. Седем минути по-късно той тихо се изправи, хвърли поглед към мен и изчезна през вратата на балкона. Беше безшумен както винаги и ако не бях усетила как се събуди от кошмара си, щеше лесно да си тръгне, без въобще да разбера.

Но аз разбрах и този път станах, веднага след като Дей излезе. Облякох си дрехи, обух си ботушите и тръгнах след него. Хладният въздух обля лицето ми, а лунната светлина бе потопила цялата нощ в тъмното си сребро.

Дори и във влошеното си състояние, той все още можеше да бъде достатъчно бърз, щом пожелаеше. Когато го настигнах на „Юниън Стейшън“ и го проследих по улиците на центъра, сърцето ми биеше равномерно като след пълноценна тренировка. Вече знаех къде отива. Връщаше се обратно в старата си къща. Наблюдавах как най-сетне стигна до кръстовището на „Уотсън“ и „Фигероа“, зави зад ъгъла и влезе в мъничка, залостена с дъски, къща с избледнял знак Х, който все още бе изрисуван на вратата й.

От самото ми присъствие тук споменът започна да замайва главата ми. Не можех да си представя колко по-лошо би могло да бъде за Дей. Предпазливо си проправих път до залостените с дъски прозорци и внимателно се ослушах. Той мина през задната врата — чух как се движеше, стъпките му бяха тихи и приглушени, след което се спря във всекидневната. Промъквах се от прозорец на прозорец, докато най-накрая открих един, където все още имаше процеп между две от закованите дъски. Първоначално не можех да го видя. Но в крайна сметка успях.

Дей седеше на масата във всекидневната, уловил главата си в ръце. Макар че вътре беше твърде тъмно, за да успея да различа чертите му, чувах, че той плаче. Тялото му трепереше, а страданието бе изваяно във всеки един сгърчен мускул на тялото му. Звукът беше толкова чужд, че разкъса сърцето ми — виждала съм Дей да плаче, но не бях свикнала с това. Не знаех дали някога щях да свикна. Когато вдигнах ръка към лицето си, осъзнах, че и по моите бузи се стичаха сълзи.

Аз му причиних това… и защото той ме обичаше, никога нямаше да успее да избяга от това. Щеше да си спомня за съдбата на семейството си всеки път, когато ме види, дори и да ме обичаше, особено ако ме обичаше.

Дей

НАЙ-СЕТНЕ СЕ ВЪРНАХ, СЪС ЗАМЪГЛЕНИ ОЧИ и изморен, в спалнята на Джун точно преди да настъпи изгревът. Тя все още бе тук, видимо необезпокоена. Не се опитах да се промъкна обратно в леглото до нея — вместо това се сгромолясах върху дивана и заспах дълбок сън, без видения, докато светлината отвън ставаше по-ярка.

Джун бе тази, която ме събуди.