Героят

Обърнах се, за да видя кой викаше. Всъщност ми трябваха няколко секунди, за да я открия, защото бе толкова дребничка. Възрастна жена, прегърбена до стената на дъсчена сграда, трепереща в нощния въздух. Беше превита почти надве, с лице покрито с бръчки, а дрехите й бяха толкова парцаливи, че не можех да различа къде свършваше едната и къде започваше другата — представляваше просто един вързоп от парцали. До мръсните й голи крака бе оставено счупено канче, но това, което наистина ме накара да се спра, бяха ръцете й, увити в дебели бинтове. Точно като на мама. Когато видя, че е приковала вниманието ми, очите й светнаха с лек блясък на надежда. Не бях убеден дали ме е разпознала, но и не бях сигурен колко добре вижда.

— Имаш ли някоя излишна монета, момче? — попита дрезгаво тя.

Сковано затършувах из джобовете си, след което извадих тънка пачка с пари. Осемстотин републикански банкноти. Неотдавна щях да изложа живота си на риск, за да се докопам до такава сума пари. Приклекнах до старата жена, пъхнах банкнотите в треперещата й длан и стиснах бинтованите й ръце.

— Скрий ги. Не казвай на никого.

Когато тя продължи да ме гледа с шокиран поглед и отворена уста, аз се изправих и отново тръгнах надолу по улицата.

Мисля, че ми извика, но не си направих труда да се обърна. Не исках да видя отново тези превързани ръце. Минути по-късно стигнах кръстовището на „Уотсън“ и „Фигероа“. Старият ми дом.

Улицата не бе много по-различна от това, което си спомнях, но този път къщата на майка ми бе обкована с дъски и изоставена като много други сгради в бедняшките сектори. Чудех се дали вътре има бездомници, заврени в старата ни спалня или заспали на кухненския под. От къщата не идваше светлина. Тръгнах бавно към нея и се питах дали все още не съм потънал в кошмара си. Може би въобще не се бях събуждал. По улицата вече нямаше кордони, които да я оградят заради карантината, нямаше патрули, които проверяват заразата, обикалящи пред къщата. Докато се придвижвах към нея, забелязах старо петно от кръв, което все още се виждаше, макар и слабо, върху изпочупения бетонен тротоар, който водеше към къщата. Сега то изглеждаше кафяво и поизбеляло, толкова различно от начина, по който си го спомнях. Вгледах се в кървавото петно, скован и безчувствен, след което минах покрай него и продължих. Ръцете ми стиснаха здраво снопчето маргаритки, които носех.

Когато приближих входната врата, видях, че познатият червен знак Х все още бе там, макар сега да бе избелял и поолющен, а няколко изгнили дъски бяха заковани напречно на рамката на вратата. Останах там известно време и прокарах пръсти по чезнещите, изрисувани със спрей, линии. Няколко минути по-късно излязох от унеса и заобиколих, за да отида до задната част на къщата. Половината от оградата ни бе рухнала, оставяйки мъничкия двор оголен и видим за съседите. На задната врата също бяха заковани напречно дървени дъски, но те бяха толкова изгнили и ронливи, че трябваше съвсем леко да ги натисна, за да се разпаднат на трески с приглушено прашене.

Отворих със сила вратата и пристъпих вътре. Свалих шапката си, докато вървях, и оставих косата ми да се спусне по гърба. Мама винаги ни казваше да не носим шапки у дома.

Очите ми се приспособиха към тъмнината. Направих няколко безшумни крачки и влязох в задната част на мъничката ни всекидневна. Може и да бяха залостили къщата с дъски като част от някакъв стандартен протокол, но мебелите вътре бяха недокоснати, различаваха се само по слоя прах, който ги покриваше. Малкото семейни вещи все още бяха тук, точно в същото състояние, в каквото ги бях видял за последно. Портретът на стария Електор беше окачен на далечната стена в стаята на видно централно място, а нашата мъничка маса за ядене все още беше подпряна с плътни парченца картон под единия крак, които продължаваха да вършат своята работа — да държат масата изправена. Един от столовете лежеше на земята, сякаш на някого му се е наложило да стане много бързо. Това трябва да е бил Джон — спомних си аз. Сетих се как всички ние се отправихме към спалнята, за да вземем Идън, опитвайки се да изведем нашия малък брат, преди патрулите, проверяващи за заразата, да дойдат за него.

Спалнята. Завъртях се по посока на тясната ни спалня. Трябваха ми само няколко крачки, за да стигна до нея. Да, и тук всичко беше абсолютно същото, може би като изключим няколкото допълнителни паяжини. Растението, което Идън някога бе донесъл вкъщи, все още стоеше в ъгъла, макар че сега беше мъртво, листата и стъблата бяха почернели и сбръчкани. Останах там за миг, втренчил поглед в цветето, след което се върнах обратно във всекидневната. Обиколих веднъж масата за хранене. Най-накрая седнах на стария си стол. Той както винаги изскърца.