Героят

Постепенно стаята ми се изгуби в реалността, а сирената не спираше да вие. Сърцето ми започна да блъска. Скочих от леглото, спрях се, за да успокоя скимтящия Оли, и се втурнах да включа монитора. Новинарските заглавия гърмяха силно, опитвайки се да надделеят над сирената, а в дъното на екрана течеше заплашително, червено предупреждение.

НАМЕРЕТЕ УКРИТИЕ.

Прегледах заглавията.

ВРАЖЕСКИ ВЪЗДУШНИ КОРАБИ ПРИБЛИЖАВАТ ГРАНИЦИТЕ НА ЛОС АНДЖЕЛИС.

ВСИЧКИ ВОЙНИЦИ ДА ДОКЛАДВАТ В СВОИТЕ МЕСТНИ ЩАБКВАРТИРИ.

ЕЛЕКТОР ПРИМО ЩЕ НАПРАВИ ИЗВЪНРЕДНО ИЗЯВЛЕНИЕ.

Бяха прогнозирали, че на колониите ще са им нужни още три дни, за да атакуват Лос Анджелис. Изглежда, че те бяха изпреварили графика и се подготвяха за края на тридневното примирие, което означаваше, че трябваше да вкараме в действие замисъла си по-рано от планираното. Запуших уши, за да не чувам сирената, втурнах се към балкона и погледнах към хоризонта. Утринната светлина все още бе слаба, а облачното небе не ми даваше възможност да виждам добре, но въпреки това точките, които бяха разположени над планинските очертания на Калифорния, бяха ясно различими. Дъхът ми секна.

Въздушни кораби. На колониите, на Африка — не можех да преценя от тази дистанция, но нямаше как да объркам факта, че това не бяха републикански цепелини. Въз основа на позицията и скоростта им те щяха да кръжат точно над централен Лос Анджелис, преди да бе изтекъл и час. Включих микрофона си, след което се втурнах към гардероба, за да си облека някакви дрехи. Ако Андън се подготвяше да направи обръщението си скоро, то несъмнено щеше да бъде обявяване на капитулация. А в такъв случай трябваше да се присъединя към Дей и патриотите по възможно най-бързия начин. Фалшивата капитулация щеше да свърши работа, само докато не се превърнеше в истинска.

— Къде сте? — извиках, когато се свързах с Дей.

Гласът му звучеше напрегнато като моя. Ехото от сирената се чуваше и от неговата страна на комуникационната линия.

— В болничната стая на Идън. Видя ли корабите?

Отново хвърлих поглед към хоризонта, преди да завържа ботушите си.

— Да. И аз ще участвам. Ще пристигна скоро.

— Наблюдавай небето. Пази се. — Той се поколеба за две секунди. — И побързай. Имаме проблем.

Връзката прекъсна, аз излязох през вратата с Оли, който вървеше плътно до мен, и се затичах с бързината на вятъра.

Когато стигнахме до етажа на лабораторията в централната болница, разположена в „Банк Тауър“, и ни въведоха, за да се видим с Дей, Идън и патриотите, сирените бяха спрели. Електричеството в сектора сигурно отново беше изключено освен в главните правителствени сгради, като „Банк Тауър“, и пейзажът отвън изглеждаше зловещо мрачен, почти изцяло погълнат от потискащите сутрешни сенки. Надолу по коридора екраните показваха празен подиум, на който Андън трябваше да застане всеки момент, готов да направи национално обръщение на живо. Оли не се отлепваше от мен и пъхтеше изморено. Пресегнах се и го потупах няколко пъти, а той ми се отблагодари, като близна ръката ми.

Срещнах се с Дей и останалите в стаята на Идън, точно когато Андън се появи на екрана. Идън изглеждаше изтощен и бе в полусъзнание. Той все още имаше закачена система за ръката си, но освен нея не се виждаха други сонди или жици. До леглото един лабораторен техник си водеше бележки в тефтер.

Дей и Паскао бяха облечени в черни републикански екипи, предназначени за изпълнението на тежки физически мисии — подобно на онзи, с който бях екипирана, когато исках да освободя Дей от резиденция „Батала“ и прекарах нощта в плъзгане по покривите на сградите, търсейки Киеде. Двамата говореха с някакъв лабораторен техник и съдейки по израженията им, не получаваха добри новини. Исках да ги попитам за подробности, но Андън вече бе стъпил на подиума и думите ми се изгубиха, когато вниманието ни се насочи към екрана. Чувах единствено звука от дишането ни и злокобното, далечно бръмчене на приближаващи въздушни кораби.

Андън изглеждаше спокоен — и макар че беше само с година по-възрастен от първия път, когато го срещнах, улегналостта и сериозността на лицето му го правеха да изглежда много по-зрял. Само леко стиснатата челюст разкриваше съвсем слабо истинските му емоции. Беше облечен изцяло в бяло, със сребърни пагони на раменете и златен републикански герб, закачен близо до яката на военната му куртка. Зад него имаше два флага: единият беше на републиката, а другият беше чисто бял, лишен от цветове. Преглътнах тежко. Това беше знаме, което познавах добре от обучението си, но никога не бях виждала да се използва. Всички знаехме, че този момент щеше да настъпи, бяхме го планирали и знаехме, че не е истинско… но въпреки това нямаше как да не почувствам дълбоко, мрачно усещане за скръб и неуспех. Сякаш наистина щяхме да предадем страната си.