Героят

Сега си припомних разположението на базите. Като изключим няколкото въздушни порта в сектор „Батала“, четирите главни военноморски бази в Ел Ей се намираха върху тънка ивица земя по западното крайбрежие на града, която бе разположена между гигантското езеро и Тихия океан. Там се намираха тежковъоръжените морски кораби, които през повечето време не се използваха. Но причината, поради която аз и патриотите се бяхме запътили в тази посока, бе, че сега всички въздушни докове на Ел Ей бяха разположени на същото място и колониите щяха да приземят цепелините си там, ако — или когато — се опитаха да окупират града след капитулацията.

Беше третият и последен ден от обещаното от колониите примирие. Докато влакът бързо преминаваше през секторите, видях група граждани, събрани около джъмботроните, по които в момента се повтаряше съобщението на Андън за капитулация. Повечето изглеждаха поразени и шокирани и се държаха един за друг. Други бяха побеснели — хвърляха обувки, железни лостове и камъни по екраните, гневейки се на предателството на своя Електор. Чудесно. Трябваше да бъдат ядосани, за да използват гнева си срещу колониите. Скоро трябваше да изиграя своята роля.

— Добре, хлапета, слушайте — извика Паскао, когато влакът ни наближи мостовете, които водеха към военноморските бази. Той разтвори длан и ни показа няколко малки метални устройства. — Запомнете: по шест на всеки док. — Той посочи малък червен детонатор в центъра на всяко устройство. — Искаме качествени, контролирани експлозии и войниците ще ни покажат най-добрите места, където да поставим тези неща. Ако свършим добре работата си, ще можем да извадим от строя всички въздушни кораби на колониите, които са използвали нашите докове за приземяване, а цепелин с повредена летищна площадка е безполезен. Нали? — Паскао се ухили. — В същото бреме нека не повреждаме твърде много доковете. По шест на всеки док.

Извърнах очи и отново погледнах през прозореца, където първата военноморска база се приближаваше на хоризонта. Огромни пирамидални бази за полети се издигаха една след друга, черни и внушителни, а аз мигновено си спомних за първия път, когато ги видях във Вегас. Стомахът ми се сви от безпокойство. Ако планът се провалеше, ако не успеехме да удържим колониите и Антарктида въобще не ни се притечеше на помощ, ако Джун не бе това, от което имахме нужда за противоотровата — какво щеше да се случи с нас? Какво ще стане, когато колониите най-накрая се докопат до Андън или до Джун, или до мен? Поклатих глава и пропъдих образите от съзнанието си. Нямах време да се притеснявам. Или щеше да се случи, или нямаше. Вече бяхме избрали своя път.

Когато пристигнахме на първия док за приземяване в Първа военноморска база, виждах достатъчно от вътрешната част на града, за да забележа мъничките тъмни точици в небето. Войските на колониите — въздушни кораби, изтребители — кръжаха недалеч от покрайнините на Лос Анджелис и се подготвяха за атака. Тихо, монотонно бръмчене изпълваше въздуха — предполагам, че вече можехме да чуем равномерно приближаващите им кораби. Очите ми се вдигнаха към джъмботроните, наредени по улиците. Продължаваха да излъчват съобщението на Андън, придружено от яркочервено предупреждение Намерете укритие, което вървеше в долния край на всеки екран.

Четирима войници от републиката се присъединиха към нас, когато бързо излязохме от джипа и пристъпихме в основата на пирамидата. Вървях близо до тях, а те ни съпроводиха до асансьора и нагоре към надвисналия вътрешен покрив на базата, където въздушните кораби излитаха и кацаха. Навсякъде около нас отекваше оглушителният шум от стъпващи по пода войнишки ботуши на хора, втурнали се към своите позиции и подготвящи се да излетят и тръгнат срещу колониите. Чудех се колко ли войска беше принуден да изпрати като подкрепления в Денвър и Вегас Андън и можех единствено да се надявам, че разполагахме с достатъчно останали войници, които да ни бранят.

Тук не е Вегас — напомних си аз и се опитах да не мисля за времето, когато позволих да ме арестуват. Но това не помогна. Когато се качихме на върха на базата и се покатерихме по редицата от стъпала към отворения горен край на пирамидата, сърцето ми бушуваше и това не се дължеше само на физическото усилие. Ех, и ако това не ми навяваше спомени за времето, когато започнах да работя за патриотите! Не можех да спра да оглеждам металните греди, които пресичаха вътрешността на базата, всичките закрепващи части, които се свързваха с въздушния кораб, щом той кацнеше. Усещах черния екип, който носех лек като перце. Беше време да заложим малко бомби.