Героят

— Чудесно. — Канцлерът също се прокашля и внезапно гласът му отново стана делови. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще кацна с войската си рано следобед на външните военноморски бази в Лос Анджелис. Нека се уговорим да направиш съобщението по това време. Съгласен ли си?

— Дадено.

— И само още едно нещо — добави канцлерът, точно когато щях да затворя. Замръзнах на мястото си, езикът ми бе готов всеки миг да изключи микрофона. — Преди да съм забравил.

— Какво е то?

— Искам да направиш обръщението от палубата на въздушния ми кораб.

Изненадан, погледнах бързо към Паскао и макар да нямаше представа какво ми беше казал в този момент канцлерът, той се намръщи заради начина, по който пребледнях. От въздушния кораб на канцлера? Естествено. Как можехме да си мислим, че ще го измамим толкова лесно? Той взимаше предпазни мерки. Ако нещо се объркаше по време на обръщението, щях да бъда в ръцете му. Ако в моето обръщение кажех нещо различно от това да призова народа на републиката да преклони глава пред колониите, той щеше да ме убие намясто, на палубата на въздушния си кораб, заобиколен от хората си.

Когато канцлерът отново проговори, усетих чувството на задоволство в гласа му. Знаеше точно какво върши.

— Думите ти ще бъдат по-съдържателни, ако бъдат съобщени направо от въздушен кораб на колониите, не си ли съгласен? — попита той и плесна още веднъж с ръце. — Ще те очакваме в Първа военноморска база след четири часа. Нямам търпение да се срещнем лично, Дей.

Джун

РАЗКРИТИЕТО ЗА ВРЪЗКАТА МИ С ТАЗИ ЗАРАЗА промени всичките ми планове.

Вместо да тръгна заедно с патриотите и да помогна на Дей да подготвят въздушните бази, аз останах в болницата и позволих на лабораторния екип да ме върже за някакви машини и да ми направят серия от тестове. Кинжалите и пистолетът ми бяха поставени на близката тоалетна масичка, за да не пречат на жиците, и само един нож остана пъхнат в ботуша ми. Идън седеше на леглото до мен, кожата му беше бледа. Бях приета в болницата само от няколко часа, а гаденето бе започнало.

— Първия ден е най-зле — обясни ми Идън с окуражаваща усмивка. Той говореше бавно, най-вероятно заради лекарството, което му даваха от лабораторния екип, за да му помогне да спи. — После става по-добре. — Наведе се и ме потупа по ръката, а аз установих, че съм трогната от невинното му състрадание. Сигурно и Дей е бил такъв, когато е бил малък.

— Благодаря — отвърнах. Не споделих останалата част от мислите си на глас, но не можех да повярвам, че дете като Идън можеше да изтърпи подобни тестове с дни. Ако знаех, може би щях да направя това, което искаше първоначално Дей — категорично да откажа молбата на Андън.

— Какво ще се случи, ако открият, че при теб има съвпадение? — попита Идън след малко. Очите му бяха започнали да се затварят и въпросът му прозвуча неясно.

Какво наистина щеше да се случи? Щяхме да разполагаме с лекарство. Можехме да предоставим резултатите на Антарктида и да им докажем, че колониите съзнателно са използвали този вирус. Можехме да го предоставим на Обединените нации и да отблъснем колониите. Пристанищата ни щяха отново да бъдат отворени.

— От Антарктида обещаха, че ще изпратят помощ — реших да обясня. — Може да победим. Може би — за съвсем малко.

— Но колониите вече са на прага ни. — Идън хвърли поглед към прозореца, където въздушните кораби на врага ни вече бяха осеяли небето. Някои бяха кацнали в базите ни, докато други бяха надвиснали отгоре. Сянка, която се разпростираше по продължението на „Банк Тауър“ ми подсказваше, че един кръжеше точно над нас в момента. — Ами ако Даниел се провали? — прошепна той, борейки се със съня.

— Просто трябва да изиграем всичко много внимателно. — Но думите на Идън ме накараха да спра задълго погледа си върху градския пейзаж.

Ами ако Дей наистина се провалеше? Той ми каза, преди да тръгне, че ще се свърже с нас преди прякото излъчване. Сега, когато видях колко близо се намираха въздушните кораби на колониите, почувствах непреодолимо усещане за безсилие, защото не можех да съм навън заедно с тях. Ами ако от колониите разберяха, че във всички въздушни бази са поставени експлозиви? Ами ако те не се върнеха?

Измина още един час. Докато Идън потъна в дълбок сън, аз останах будна и се опитах да потисна гаденето, което ме заливаше на вълни. Държах очите си затворени. Изглежда, че това помагаше.

Сигурно бях заспала, защото внезапно се събудих от звука на отваряща се врата. Лабораторните техници най-сетне се бяха върнали.

— Госпожице Ипарис — рече един от тях и намести значката с името си, на която пишеше Микаел. — Съвпадението не е абсолютно, но е близко — достатъчно близко, за да можем да разработим разтвор. В момента тестваме ваксината върху Тес. — Той не можеше да скрие усмивката, която бе изписана по лицето му. — Вие се оказахте липсващото парче от пъзела. Точно под носа ни.