Героят

Микаел вдигна ръце и направи каквото му нареди мъжът. Войниците се приближиха. Спомените нахлуха в съзнанието ми — всички те бяха уроци от дните, когато бях в „Дрейк“, поредица от ходове, които минаваха през ума ми със скоростта на светлината. Внимателно ги прецених. Малък екип, изпратен тук, за да изпълни някаква специфична задача. Други бригади сигурно бяха нахлули по всеки от останалите етажи, но аз знаех, че тези войници са изпратени тук при нас с някаква конкретна цел. Събрах сили и се приготвих за бой. Те търсеха мен.

Микаел, сякаш прочел мислите ми, кимна веднъж на войниците. Ръцете му продължаваха да стоят вдигнати във въздуха.

— Какво търсите?

Войникът отговори;

— Момче на име Идън Батаар Уинг.

Не бях толкова глупава да възкликна и така да издам, че Идън се намира на същия етаж, но ме заля вълна от страх. Сбърках. Те не търсеха мен. Трябваше им Идън. След като Дей беше принуден да направи обръщението си от борда на въздушния кораб на канцлера съвсем сам, щеше да бъде безпомощен, в случай че лидерът на колониите решеше да го вземе за заложник, а при условие че се докопаше до Идън, канцлерът можеше да контролира Дей, за да осъществи всяка своя прищявка. Мислите ми стигнаха дори още по-надалеч. Ако колониите наистина успееха да превземат републиката днес, то канцлерът можеше да използва Дей за неопределено време като свое оръжие, като манипулатор на народа на републиката, докато хората продължаваха да вярват, че той е техният герой.

Отворих уста, изпреварвайки Микаел.

— На този етаж са настанени само жертвите на заразата — обърнах се към войника. — Ако търсите брата на Дей, той ще е на някой от по-горните етажи.

Пистолетът на войника се премести към мен. Той присви очи и направи опит да ме идентифицира.

— Ти си кандидат-принцепса — заяви той. — Нали? Джун Ипарис.

Вдигнах брадичката си.

— Да, един от кандидатите за принцепс.

За миг си помислих, че той ще повярва на това, което казах за Идън. Част от хората му дори започнаха да се насочват назад към стълбите. Войникът ме изгледа продължително, взря се в очите ми и хвърли поглед надолу по коридора зад мен, където се намираше стаята на Идън. Не смеех да помръдна.

Той се намръщи.

— Познавам репутацията ти. — Преди да измисля какво да му кажа, за да го заблудя, той кимна с глава към войниците си и с пистолета си им даде знак, сочейки коридора. — Направете щателна проверка. Момчето трябва да е на този етаж.

Вече беше твърде късно да лъжа. Ако дължах нещо на Дей, то беше именно това. Преместих се и застанах в пространството между войниците и коридора. Бързо пресмятах всичко. (Коридорът беше широк малко над метър и половина, ако влезех навътре в него, можех да попреча на войниците да ме атакуват едновременно и да разделя опонентите си на две по-малки вълни, вместо да ми се налага да се справям с една голяма.)

— Канцлерът ви не ме иска мъртва — излъгах аз. Сърцето ми блъскаше бясно. До мен лабораторният техник наблюдаваше с изпълнени с ужас очи, разколебан какво да стори. — Той ме иска жива, за да ме изправи на съд. Знаете, че е така.

— Такива големи лъжи от такава малка уста. — Войникът вдигна пистолета си. Затаих дъх. — Дръпни се от пътя или ще стрелям.

Ако не бях мярнала сянката на колебание на лицето му, щях да направя каквото ми заповяда. Нямаше да мога да помогна на Дей и Идън, ако просто бях застреляна и мъртва. Но мигът на колебание, който долових у войника, беше единственото, от което имах нужда. Вдигнах внимателно и бавно ръце нагоре. Очите ми не го изпускаха от поглед.

— Не искаш да ме застреляш — казах. Бях шокирана колко твърдо прозвуча гласът ми — в него нямаше дори грам страх, въпреки адреналина, който бясно се лееше по вените ми. Краката ми се олюляваха леко, все още нестабилни от експериментите. — Канцлерът ви не ми се струва особено милостив.

Войникът отново се поколеба. Не знаеше какво е решил за мен канцлерът. Налагаше се да ми повярва.

Останахме в тази патова ситуация още няколко секунди.

Най-накрая той изруга през зъби и свали пистолета си.

— Хванете я — троснато нареди той на войниците. — Не стреляйте.

Светът около мен се сля — всичко друго освен врага изчезна. Инстинктите ми се възбудиха до краен предел.

Хайде да си поиграем. Нямате си никаква представа с кого си имате работа.