Героят

Трябваше да се махна оттук, преди канцлерът да влезе още по-навътре в съзнанието ми. Стегнах мускули и се приготвих за обръщението. Огледах залата с периферното си зрение.

— Е — рекох сковано аз, — хайде да приключваме с това.

— Повече ентусиазъм, момчето ми — отвърна канцлерът и с подигравателно неодобрение изцъка с език, след което ми хвърли сериозен поглед. — Дълбоко се надяваме да убедиш хората в позицията си.

Кимнах. Пристъпих напред към прозореца и оставих двама войници да свържат микрофона ми, за да се осъществи излъчването от въздушния кораб. Прозрачна, жива видеовръзка, на която се виждах аз, внезапно се появи върху стъклото. Тръпки преминаха по цялото ми тяло. Навсякъде гъмжеше от войници на колониите — ако случайно не изпълнех обещанието си, те се бяха погрижили да осъдя себе си и най-вероятно всички мои любими хора на смърт. Това беше моментът. Нямаше връщане назад.

— Граждани на републиката — започнах. — Днес съм застанал тук заедно с канцлера на колониите на борда на неговия въздушен кораб. Имам съобщение за всички вас. — Гласът ми звучеше дрезгаво и ми се наложи да се прокашлям, преди да продължа. Когато раздвижих пръстите на краката си, усетих издутините от двата мънички експлозива на дъното на подметките на ботушите си, готови за следващия ми ход. Адски се надявах, че надписите, които Паскао, другите патриоти и аз бяхме оставили из града, са свършили своята работа и че хората са подготвени.

— Заедно сме преминали през много трудности — продължих.

— Но малко са нещата, които са били по-трудно поносими от последните няколко месеца в републиката. Повярвайте ми, знам го. Да се приспособим към новия Електор, да видим как промените започват… и както досега вие всички сте научили, аз самият също не се справям особено добре. — Сякаш в отговор, главоболието ми запулсира. Извън въздушния кораб гласът ми отекваше из града посредством видеовръзката, чието излъчване се осъществяваше от дузина цепелини на колониите и стотици джъмботрони из Лос Анджелис. Поех си дълбоко въздух, сякаш това можеше да е последният път, когато се обръщах към народа. — Ние вероятно никога няма да имаме възможност да се срещнем. Но аз ви познавам. Вие ме научихте на всичките добри неща в живота ми и това е причината да се боря за семейството си през всичките тези години. Желая всичко най-добро на вашите близки и дано те не страдат като мен. — Тук направих пауза. Очите ми се насочиха към канцлера, а той ми кимна веднъж, окуражавайки ме да продължа. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че едва чувах гласа си.

— Колониите имат какво да ви предложат — казах, а гласът ми стана по-силен. — Корабите им вече са в нашето небе. Не след дълго ще видите знамената им да се издигат над училищата на децата ви и вашите собствени домове. Граждани на републиката, имам едно последно послание за вас, преди да си кажем сбогом.

Моментът настъпи. Краката ми се стегнаха, а ходилата ми се преместиха съвсем леко. Канцлерът наблюдаваше.

— Републиката е съсипана и слаба. — Присвих очи. — Но тя все още е вашата страна. Борете се за нея. Това е вашият дом, а не техният.

В същия миг, когато видях разгневеното изражение на канцлера, подскочих от мястото си и изритах стъклото с всичка сила. Войниците на колониите се втурнаха към мен. Ботушите ми се забиха в прозореца — от експлозивите, прикрепени към подметките ми, се чу кратко изпукване, а краката ми се разтресоха. Стъклото се пръсна.

Излетях във въздуха и се понесох в празното пространство. Вдигнах рязко ръце нагоре и сграбчих горния край на счупения прозорец. Покрай мен изсвистя куршум. Отвътре канцлерът нададе гневни викове. Предположих, че в крайна сметка, след всичко това, те едва ли щяха да искат да ме хванат жив. Адреналинът ме заля като гореща вълна.

Оттласнах се нагоре и навън в нощния въздух. Нямах време за губене. За малко шапката ми щеше да бъде отвяна — останах да вися на прозореца за секунда и се опитах да я наместя по-плътно върху главата си. Последното нещо, от което се нуждаех сега, бе косата ми да се развее като сигнален флаг и да бъде забелязана от някого на земята. Погледнах нагоре и прецених разстоянието до следващия прозорец. След това скочих. Ръцете ми сграбчиха долния край на рамката и с голямо усилие успях да се изтегля нагоре. Изпъшках от усилието. Никога нямаше да имам подобен проблем преди година.

Когато се придвижих до четвъртия прозорец, чух как нещо изгърмя приглушено. След това последва първата експлозия.

Трус разтърси из основи целия кораб, захватът на ръцете ми почти се изплъзна и когато погледнах надолу, видях как една оранжево-сива топка експлодира от мястото, където въздушният кораб се бе приземил върху пирамидалния док. Патриотите бяха направили своя ход. Последва втора експлозия — този път цепелинът леко изскърца и се наклони на изток. Стиснах зъби и увеличих скоростта. Единият ми крак се хлъзна по рамката на прозореца и в същия миг внезапно задуха вятър — почти загубих равновесие. За секунда кракът ми увисна опасно.