Героят

— Добре съм! — извиках. — Ще помогна за евакуацията, веднага щом ви видя. Доскоро! — След това прекъснах връзката.

Три минути по-късно най-сетне забелязах Дей и Паскао да се придвижват, олюлявайки се към „Банк Тауър“ в обратна посока на вълната от граждани, която бягаше от района, и войниците, които се бяха втурнали, за да защитават улиците. Препъваха се в отломките. Излязох от входа и се втурнах към Дей, който се беше облегнал с цялата си тежест върху здравото рамо на Паскао.

— Ранен ли е някой от вас? — попитах.

— Аз съм добре — отвърна Паскао и кимна към Дей. — Не съм сигурен за този тук. Мисля, че по-скоро е крайно изтощен.

Преметнах другата ръка на Дей през рамото си. Двамата с Паскао го вкарахме във фоайето на една сграда на няколко пресечки от „Банк Тауър“, където все още имахме пряка видимост към кулата и потъналия в хаос и отломки площад, разположен между двете здания. Вътре в болницата редици от ранени войници вече биваха извеждани, а медици обезумяло тичаха между тях.

— Опразваме кулата — обясних, докато внимателно помагах на Дей да седне на земята. Той направи гримаса от болка, макар че не можех да открия някакви видими рани по него. — Не се притеснявай — уверих го аз, когато той погледна разтревожено към мен. — В момента евакуират Идън и Тес.

— И ти трябва да сториш същото — добави той. — Битката едва започна.

— Ако ти кажа да спреш да се притесняваш, ще го направиш ли?

Отговорът ми го накара да се усмихне кисело.

— Ще ни дойдат ли на помощ войници от Антарктида? — попита Дей. — Каза ли на Андън за лекарството…

— Успокой се — прекъснах го аз, след което се изправих и вложих ръка върху рамото на Паскао. — Наглеждай го. Връщам се в кулата, за да помогна с евакуацията. Ще им кажа да доведат брат му тук.

Паскао кимна бързо, а аз хвърлих един последен поглед към Дей, преди да изтичам навън.

Поток от хора излизаше от кулата, войници на републиката вървяха от двете им страни. Някои се придвижваха с патерици или инвалидни колички, докато други бяха в медицински носилки, бутани от екип медици. Републиканските войници им крещяха заповеди, оръжията им бяха в готовност, телата — напрегнати. Минах бързо покрай тях, насочих се към входа, след което си проправих път навътре към стълбите. Взимах по две стъпала наведнъж, докато най-накрая стигнах до етажа, където бе разположена лабораторията — там вратата беше подпряна, за да седи отворена, и една сестра насочваше хората към асансьора.

Отидох до нея и я хванах за ръката. Тя се сепна и се обърна да ме погледне.

— Госпожице кандидат-принцепс — успя да избърбори тя и бързо се поклони. — Какво правите…

— Идън Батаар Уинг — задъхано обясних. — Готов ли е вече за тръгване?

— Братът на Дей? — отвърна тя. — Да… да, той е в стаята си. Подготвяме се, за да можем спокойно да го преместим. Все още се налага да остане в инвалидна количка, но…

— А Тес? Момичето, което беше под карантина?

— Тя вече е на път към партера…

Не изчаках сестрата да довърши и се втурнах към главната лабораторна зала, а след това по коридора. В самия му край видях как двама лекари извеждаха Идън с количката. Той сякаш беше в безсъзнание, отпуснал се върху малка възглавница, поставена между главата и облегалката на стола, а челото му беше подгизнало от пот.

Дадох инструкции на лекарите къде да го отведат, докато бързо се придвижвахме към асансьора.

— Там ще видите Дей. Нека остане с брат си.

Още една експлозия разтресе сградата и половината от нас се озоваха на колене. Някои от медиците изкрещяха. Дъжд от прах се изсипа от тавана и насълзи очите ми — разкопчах куртката си, свалих я и я метнах върху Идън, за да го предпазя.

— Няма да ползваме асансьора — казах задъхано и се отправих към стълбите. — Можем ли да го пренесем до долу?

Една от сестрите внимателно вдигна Идън и го притисна здраво. Спуснахме се бързо по стълбите, докато върху нас продължаваше да се сипе прах, а отвън се чуваха приглушени звуци от викове, изстрели и експлозии.

Втурнахме се навън в настъпващата нощ, осветена изцяло от огъня на битката. Все още нямаше обаждане от Андън. Очите ми огледаха покривите, когато спряхме под козирката на входа, а останалите евакуирани се стичаха около нас и между охраната. Един от пазачите ме разпозна, веднага се приближи и бързо ми отдаде чест, преди да проговори.

— Госпожице кандидат-принцепс — извика той. — Отидете в близкото убежище колкото се може по-скоро — ще изпратим джип, който ще ви отведе при Електора.

Веднага поклатих глава.

— Не. Оставам тук.

Една искра от покрива ме накара да погледна нагоре и мигновено всички се присвихме, когато куршумът се заби в навеса пред главния вход. По покривите имаше стрелци на колониите. Няколко републикански войника насочиха оръжия и откриха огън. Пазачът, който се беше обърнал към мен, сложи ръка на рамото ми.

— Тогава минавайте — извика той и започна да ни маха обезумяло.

Сестрата, която държеше Идън, направи няколко крачки напред, очите й все още гледаха ужасено към покривите. Вдигнах ръка, за да я спра.

— Още не — казах. — Останете тук за момент.