Героят

Това се случи преди почти осем месеца. Оттогава не я бях чувал. Не зная дали това беше, защото всеки от нас проявяваше твърде голяма нерешителност и не искахме да се притесняваме взаимно, че изпитвахме твърде голям страх, че другият не желае да разговаря, или пък може би и двамата бяхме прекалено горди и никой не бе готов да прояви нужното безразсъдство да поеме пръв инициативата. Може би тя не беше достатъчно заинтересована. Но нали знаете какво се случва. Минава една седмица, без да поддържате връзка, после месец и скоро е отлетяло толкова много време, че да й се обадиш, звучи безсмислено и странно. Затова не го сторих. Пък и какво щях да й кажа? Не се притеснявай, лекарите се борят за живота ми. Не се притеснявай, те се опитват да стеснят проблемния участък в мозъка ми с гигантска камара от лекарства, преди да направят опит да ме оперират. Не се притеснявай, от Антарктида може и да ми осигурят достъп до лечение в техните по-качествени болници. Не се притеснявай, ще се оправя.

Какъв беше смисълът да поддържаш контакт с момичето, по което си луд, когато умираш?

Споменът за това предизвика пулсираща болка в тила ми.

Така е по-добре — убеждавах се за стотен път.

И наистина беше. От това, че не я бях виждал толкова дълго, споменът за първоначалната ни среща бе избледнял и аз установих, че мислех по-рядко за връзката й със смъртта на семейството ми.

Поради някаква причина въображаемият образ на Джун никога не обелваше и дума за разлика от този на Тес. Опитах се да игнорирам трептящия мираж, но тя отказваше да изчезне. Дяволски упорита.

Най-накрая се изправих, изгасих цигарата на тротоара и пристъпих през вратата на Салон „Обсидиан“. Може би музиката и светлините щяха да я отстранят от системата ми.

За миг не можех да видя нищо. Клубът беше потънал в пълен мрак, а звукът бе оглушителен. Веднага бях спрян от двама огромни войници. Единият ме хвана здраво за рамото.

— Име и военна част? — попита той.

Не желаех да разкривам истинската си самоличност.

— Ефрейтор Шустер. Военновъздушни сили — отвърнах аз, изтърсвайки произволно име и първата военна част, която ми хрумна. Винаги първо се сещам за военновъздушните сили най-вече заради Киеде. — Настанен съм във втора военноморска база.

Пазачът кимна.

— Хлапетата от военновъздушните сили са най-отзад и вляво, близо до тоалетните. И ако чуя, че налиташ на бой в армейските сепарета, ще те изгоня, а на сутринта командирът ти ще научи за това. Разбра ли?

Кимнах и войниците ме оставиха да мина. Тръгнах по един тъмен коридор, минах през втора врата и се слях с тълпите и проблясващите светлини във вътрешността.

Дансингът беше претъпкан с хора, облечени с извадени от панталоните ризи с навити ръкави, официални рокли, смесени с измачкани униформи. Открих сепаретата на военновъздушните сили в задната част на помещението. Чудесно, имаше няколко празни. Мушнах се в едно, опрях ботушите си на покритите с възглавници места за сядане и облегнах назад глава. Поне образът на Джун беше изчезнал. Силната музика разпръскваше всичките ми мисли.

Седях на сепарето само от няколко минути, когато едно момиче си проправи път през претъпкания дансинг и неуверено се насочи към мен. Изглеждаше изчервена, очите й бяха светли и игриви, а когато хвърлих поглед зад нея, забелязах групичка момичета, които ни наблюдаваха и се смееха. Заставих се да се усмихна. Обикновено вниманието към мен в клубовете ми харесваше, но понякога просто исках да затворя очи и да оставя хаосът да ме отнесе.

Момичето се наведе и притисна устни до ухото ми.

— Извинявай — извика тя през шумотевицата. — Приятелките ми искат да знаят дали ти не си Дей.

Вече ме бяха разпознали? Инстинктивно се отдръпнах и поклатих глава, така че другите момичета да могат да видят.

— Объркали сте се — отвърнах с кисела усмивка. — Но благодаря за комплимента.

Лицето на момичето беше почти изцяло скрито от сенките, но въпреки това можех да преценя, че беше силно изчервена. Приятелките й избухнаха в смях. Изглежда, че никоя от тях не бе повярвала на отрицателния ми отговор.

— Искаш ли да танцуваме? — попита момичето.

Погледът й се стрелна назад към примигващите синьо-златисти светлини и отново се спря върху мен. Това сигурно също бе нещо, което нейните приятелки я бяха предизвикали да направи.

Докато се опитвах да измисля някакъв учтив начин да откажа, аз се загледах в нея. Клубът бе твърде тъмен, за да мога да я огледам добре, и виждах само неоновите светлини, отразени върху кожата й, дълга конска опашка, устни с гланц, извити в усмивка, крехко и елегантно тяло, облечено в къса рокля и военни ботуши. Отказът се изпари на върха на езика ми. Нещо в нея ми напомняше за Джун. През осемте месеца, откакто за първи път Джун беше станала кандидат-принцепс, не се бях интересувал така от момичета… но сега, с тази двойница, която ме канеше на дансинга, отново се оставих да бъда изпълнен с надежда.

— Да, защо пък не? — отвърнах.