Героят

Момичето се усмихна широко. Когато станах от сепарето и я улових за ръка, всичките й приятелки изненадано ахнаха, след което последваха радостни възгласи. Момичето ме приведе между тях и преди да се усетя, си бяхме проправили път през тълпата, отваряйки си местенце точно в разгара на купона.

Притиснах се до нея, тя прокара ръка по задната част на врата ми и двамата оставихме блъскащия ритъм да ни завладее.

Сладка е — признах, заслепен от морето от светлини и крайници. Започна нова песен, а после още една. Нямах никаква представа колко време бяхме останали в това забвение, но когато момичето се наведе напред и докосна с устни моите, затворих очи и не се възпротивих. Дори усетих как по тялото ми побиха тръпки. Тя ме целуна два пъти, устните й бяха меки и влажни, езикът й имаше вкус на водка и плод. Сложих едната си ръка върху кръста й и я придърпах по-близо, докато тялото й не прилепна плътно до моето. Целувките й станаха по-настоятелни.

Тя е Джун — казах си аз и реших да дам воля на фантазията си. Със затворени очи и все още замъглено от халюциногените на цигарата съзнание за миг можех да повярвам в това — можех да си я представя как ме целува, поемайки от дробовете ми всяко мое последно дихание. Момичето вероятно бе усетило промяната в движенията ми, внезапния копнеж и страстта, защото се усмихна, прилепена до устните ми. Тя е Джун. Тъмната коса на Джун се докосваше до лицето ми, дългите й мигли се допираха до лицето ми, ръката й бе увита около врата ми, тялото й се приплъзваше до моето. Тихо изпъшках.

— Хайде — прошепна тя. Думите й бяха изпъстрени със закачливост. — Да отидем да си поемем малко въздух.

Колко време беше минало? Не исках да си тръгвам, защото това означаваше да отворя очи и Джун да изчезне, заменена от момичето, което не познавах. Но тя ме дръпна за ръката и бях принуден да се огледам наоколо. Момичето ме прекара през блъсканицата от танцуващи към тъмния коридор на клуба и навън през немаркирана задна врата. Озовахме се в тъмна задна алея. Няколко бледи прожектора светеха надолу по уличката, озарявайки всичко в тайнствен зелен отблясък.

Момичето ме избута до вратата и ме потопи в забравата на още една целувка. Кожата й бе влажна и усетих как настръхва от докосването ми. Отвърнах на целувката и тя изненадано се засмя, когато я завъртях и на свой ред я притиснах до стената.

Тя е Джун — не спирах да си повтарям. Устните ми жадно се движеха по врата й, вкусвайки дима и парфюма й.

Тиха радиовръзка изпращя в слушалката ми — звук от дъжд и пържещи се яйца. Опитах се да игнорирам входящото обаждане, точно когато мъжки глас закънтя в ушите ми. На това му се викаше натрапник.

— Господин Уинг — изрече гласът.

Не отговорих. Махай се. Зает съм.

Няколко секунди по-късно гласът отново се обади.

— Господин Уинг, говори капитан Дейвид Гузман от четиринадесети градски патрул на Денвър. Зная, че ме чувате.

О, този тип. Горкият капитан, който винаги бе натоварен със задачата да се опитва да се свърже с мен.

Въздъхнах и се отдръпнах от момичето.

— Съжалявам — казах задъхано. Направих физиономия, че съжалявам, и посочих ухото си. — Ще ми дадеш ли минутка?

Тя се усмихна и приглади надолу роклята си.

— Ще бъда вътре — отвърна момичето. — Потърси ме. — След което влезе в клуба.

Включих микрофона и започнах бавно да се разхождам напред-назад.

— Какво искате? — попитах с раздразнен шепот.

През слушалката чух как капитанът въздъхна, след което започна своето съобщение.

— Господин Уинг, молим за вашето присъствие в Денвър утре вечер на Деня на независимостта в балната зала на Кулата на Конгреса. Както винаги, имате право да откажете поканата, което обикновено правите — измърмори под носа си той. — Все пак този банкет представлява една изключителна среща от голямо значение. Ако решите да присъствате, утре сутрин ще ви изпратим частен самолет.

Изключителна среща от голямо значение? Чували ли сте някога толкова много изискани думи в едно изречение? Извъртях очи. През период от около месец получавах покана за някое проклето събитие в столицата, като например бал за всички изтъкнати военни генерали, или за празненството, което организираха, когато Андън най-накрая бе прекратил Изпитанията. Но единствената причина, поради която искаха да ходя на тези събирания, бе, за да могат да ме изложат на показ и да напомнят на хората: „Вижте, в случай че сте забравили, Дей е на наша страна!“ Недей да предизвикваш съдбата, Андън.

— Господин Уинг — обади се капитанът, когато останах безмълвен, сякаш прибягваше към някакъв последен довод, — преславният Електор лично моли за вашето присъствие. Същото прави и кандидат-принцепсът.

Кандидат-принцепсът.

Ботушите ми изскърцаха и се спрях по средата на улицата. Забравих, че трябва да дишам.