Героят

Думите й започнаха да стават приглушени от шока, настъпил в ума ми, от мъглата, която връщаше спомените ми за Идън и черните му кървящи очи, за онова момче във влака, което бе използвано като част от военната кампания.

— Това означава ли, че мирният договор е анулиран? — попитах аз.

— Да. — Гласът на Джун притихна. — Колониите считат заразата за официално обявяване на война срещу тях.

— И какво общо има това с мен?

Още една дълга, зловеща пауза. Изпълних се със страх, който бе толкова леденостуден, че имах усещането, че пръстите ми се сковават. Заразата. Започнала е. Всичко се връща там, откъдето започна.

— Ще ти обясня, когато пристигнеш тук — най-сетне се обади Джун. — Най-добре да не говорим за това по радиовръзката.

Джун

ИЗПИТВАХ НЕНАВИСТ КЪМ ПЪРВИЯ СИ РАЗГОВОР С ДЕЙ след осем месеца без никаква комуникация. Направо го мразех. Кога бях станала толкова манипулативна? Защо винаги трябваше да използвам слабостта му срещу него?

Миналата вечер, в 23:06 часа, Андън дойде в жилищния ми комплекс и почука на вратата. Сам. Мисля, че дори нямаше пазачи на позиция в коридора, за да се грижат за протекцията му. Това бе първият сигнал, че каквото и да искаше да ми сподели, бе важно… и тайно.

— Налага се да те помоля за услуга — рече той, когато му отворих.

Андън почти бе усъвършенствал изкуството да бъде млад Електор (спокоен, хладнокръвен, високо вдигната брадичка, когато бе под напрежение, и спокоен тембър, когато бе разгневен), но този път виждах дълбокото притеснение в очите му. Дори кучето ми Оли можеше да долови, че Андън бе обезпокоен, и се опита да му вдъхне увереност, като опря мокрия си нос в ръката му.

Избутах Оли настрана, преди да се обърна отново към Андън.

— Какво има? — попитах.

Андън прокара ръка през черните си къдрици.

— Не исках да те притеснявам толкова късно през нощта — рече той и сведе глава към моята в безмълвна загриженост. — Но се опасявам, че това е разговор, който не търпи отлагане.

Стоеше достатъчно близо, така че ако исках, можех да вдигна глава и да опра устни в неговите. Сърцебиенето ми се ускори при тази мисъл.

Изглежда, че Андън усети напрежението в позата ми, защото извинително отстъпи назад и ми остави повече пространство, за да си поема дъх. Почувствах странна смесица от облекчение и разочарование.

— Мирният договор е анулиран — прошепна той. — Колониите се подготвят отново да ни обявят война.

— Какво? — отвърнах с шепот и аз. — Защо? Какво се е случило?

— Генералите ми твърдят, че преди няколко седмици смъртоносен вирус е започнал да помита бойния фронт на колониите като опустошителен огън. — Той кимна, когато видя зениците ми да се разширяват от осъзнатото. Изглеждаше толкова изморен и обременен от тежестта да се грижи за безопасността на цялата нация. — Очевидно съм закъснял да оттегля биологичните оръжия от бойния фронт.

Идън. Експерименталните вируси, които бащата на Андън бе използвал в опити да разпространи зараза в колониите. От месеци се опитвах да изтикам тази мисъл от съзнанието си — в крайна сметка Идън вече бе в безопасност, Дей се грижеше за него и последното, което чух, бе, че бавно се приспособява към някакво подобие на нормален живот. През последните няколко месеца на бойния фронт цареше затишие, докато Андън се опитваше да обсъди договор за примирие с колониите. Мислех, че ще извадим късмет и че нищо не се е получило от това биологично военно дело. Бях се самозалъгвала.

— Сенаторите знаят ли? — попитах след малко. — А другите кандидат-принцепси? Защо ми казвате това? Едва ли аз съм ви най-близкият съветник.

Андън въздъхна и стисна носа между очите си.

— Прости ми. Иска ми се да не ми се налагаше да те въвличам в това. Колониите вярват, че разполагаме с лекарство срещу вируса в нашите лаборатории и просто отказваме да им го дадем. Настояват да го споделим с тях или в противен случай ще мобилизират цялата си военна мощ в мащабна инвазия срещу републиката. И този път няма да има връщане към старата ни война. Колониите са си осигурили съюзник. Сключили са търговска сделка с Африка — колониите получават военна помощ, а в замяна Африка взема половината ни територия.

Усетих как ме обзема предчувствие. Дори без Андън да го бе казал, аз знаех накъде отиваше всичко това.

— Не разполагаме с лекарство, нали?

— Не. Но знаем кои бивши пациенти имат възможност да ни помогнат да намерим лекарство.

Започнах да клатя глава. Когато Андън се пресегна да докосне лакътя ми, се отдръпнах.

— В никакъв случай — казах аз. — Не можете да искате това от мен. Няма да го направя.

Андън изглеждаше засегнат.

— Утре вечер съм организирал частен банкет, за да събера всичките ни сенатори. Нямаме избор, ако искаме да прекратим това и да намерим начин да осигурим мир с колониите. — Тонът му стана по-твърд. — Знаеш това не по-зле от мен. Искам той да дойде на този банкет и да ни изслуша. Трябва ни разрешението му, ако искаме да стигнем до Идън.

Той говори сериозно — осъзнах шокирана аз.