Героят

Недей да се превъзбуждаш — в крайна сметка има три кандидат-принцепси и той може да има предвид всяка една от тях. Изминаха няколко секунди, преди най-накрая да попитам:

— Кой кандидат-принцепс?

— Онзи, който е от значение за вас.

Бузите ми пламнаха от подигравката в гласа му.

— Джун?

— Да, госпожица Джун Ипарис — отвърна капитанът. Той звучеше доволен, че най-сетне бе привлякъл вниманието ми. — Този път тя отправя лична молба. Много би искала да ви види на банкета в Кулата на Конгреса.

Главата ме болеше и се борех да успокоя дишането си. Всички мисли за момичето от клуба излетяха през прозореца. Джун не ме беше търсила лично от осем месеца — това бе първият път, когато ме бе помолила да посетя публична церемония.

— За какво става въпрос? — попитах. — Просто тържество по случай Деня на независимостта ли? Защо е толкова важно?

Капитанът се поколеба.

— Свързано е с националната сигурност.

— Какво би трябвало да означава това? — Първоначалното ми вълнение бавно намаля, може би той просто блъфираше. — Вижте, капитане, имам малко недовършена работа, за която трябва да се погрижа. Пробвайте да ме убедите отново на сутринта.

Капитанът изруга под носа си.

— Добре, господин Уинг. Така да бъде.

Той промърмори нещо, което не можех да чуя добре, след което прекрати връзката. Намръщих се раздразнено, когато първоначалното ми вълнение се изпари и се превърна в дълбоко разочарование. Може би беше време да се прибирам. Така или иначе, бе настъпил моментът да се върна и да видя какво става с Идън. Каква пародия само. На първо място той най-вероятно лъжеше, че Джун го е помолила, защото, ако наистина толкова много искаше да се върна в столицата, тя…

— Дей?

Друг глас прозвуча в слушалката. Замръзнах.

Да не би халюциногените от лекарствата още да не бяха изгубили ефекта си? Дали току-що не си въобразих, че това бе гласът й? Макар да не го бях чувал от почти година, щях да го разпозная навсякъде, а самият звук бе достатъчен, за да извикам образът на Джун да застане пред мен, сякаш случайно се бях натъкнал на нея в тази алея. Моля те, дано да не е тя. Моля те, дано да е тя.

Дали гласът й винаги имаше такъв ефект върху мен?

Нямах представа колко дълго бях застинал така, но сигурно е било известно време, защото тя повтори:

— Дей, това съм аз. Джун. Там ли си?

Побиха ме тръпки.

Не беше фантазия. Наистина бе тя.

Тонът й беше различен от този, който си спомнях. Колеблив и официален, сякаш говореше с непознат. Най-накрая успях да се съвзема и да включа отново микрофона си.

— Тук съм — отвърнах.

Собственият ми глас също бе различен — не по-малко колеблив и не по-малко официален от нейния. Надявах се да не долови лекия тремор в него.

Настъпи кратка пауза от двете страни, преди Джун да продължи.

— Здрасти. — Последва дълго мълчание последвано от: — Как си?

Внезапно усетих как вътре в мен се заражда буря от думи, които заплашваха да се излеят. Исках да изговоря всичко: мислех си за теб всеки ден от последната ни раздяла, съжалявам, че не се свързах, иска ми се ти да се бе свързала с мен. Липсваш ми. Липсваш ми.

Не изрекох нищо от тези неща. Вместо това успях единствено да кажа:

— Добре съм. Какво става?

Тя направи пауза.

— О! Това е добре. Извинявам се за късното обаждане, сигурна съм, че си се опитвал да поспиш. Но Сенатът и Електорът ме помолиха лично да отправя тази молба към теб. Не бих го сторила, ако не смятах, че е наистина важно. Денбър организира бал по случай Деня на независимостта и по време на тържеството ще се проведе спешна среща. Нуждаем се от твоето присъствие.

— Защо? — Предполагам, че прибягвах до въпросите с една дума. Поради някаква причина само това можех да измисля, когато чувах гласа на Джун по линията.

Тя въздъхна, от което през радиовръзката в слушалката ми се разнесе пращене, след което каза:

— Чул си, че мирният договор между републиката и колониите в момента се изготвя, нали?

— Да, разбира се. — Всички в страната знаеха за това: най-голямата амбиция на нашия безценен, малък Андън — да прекрати бойната, която продължаваше кой знае от кога. И засега изглеждаше, че нещата вървят в правилната посока, след като през последните четири месеца действията по бойния фронт бяха в затишие. Никой не предполагаше, че ще настъпи подобен ден, точно както никой не би предполагал, че ще доживеем да видим стадионите за провеждане на Изпитанията неизползвани. — Изглежда, Електорът е напът да се превърне в герой на републиката, нали?

— Недей да говориш, преди нещата да са се случили. — Думите на Джун станаха по-мрачни и имах усещането, че можех да видя изражението й през слушалката. — Вчера получихме гневно радиосъобщение от колониите. Из техните градове на бойния фронт се е разпространила зараза и те вярват, че е била причинена от някое от биологичните оръжия, които сме изпратили през границата. Дори са проследили серийните номера върху гилзите от оръжията, с които вярват, че се е разпространила заразата.