Гладният призрак

— И не мърдай. Само слушай — продължи Патрик. Шофьорът на таксито добре разбираше какво става и понеже не искаше да бъде наблизо, когато размажеха глупавия гуейло, бързо потегли назад.

Вторият пазач бръкна под якето си и извади пистолет. Държеше го непохватно с дясната ръка и се опитваше да се прицели в главата на натрапника. Дуган продължи напред, като държеше пленника пред себе си. Стисна врата му по-силно, за да не му позволи да вика, но не толкова, че да припадне. Китаецът беше доста едър и полицаят се съмняваше, че ще го удържи, ако огънеше колене.

— Слушай — заговори бавно на китайски Патрик, не защото не знаеше добре езика, а защото повечето китайци просто трудно възприемаха факта, че го използва свободно. Щом видеха бялото му лице, каквото и да кажеше, мислеха, че им говори на английски. — Аз съм зет на Саймън Нгъ. Джил Нгъ ми е сестра. Много е важно да говоря с него.

Пазачът с пистолета продължаваше да се цели в главата му.

— Вече ти казахме, че го няма — тросна се той задъхано на английски, отказваше да приеме, че гуейлото говори китайски.

— Можеш да му се обадиш. — Дуган бавно започна да отстъпва крачка по крачка, искаше да се скрие зад някое дърво. Пленникът му започна да се дави и той поотпусна хватката.

Мъжът поклати глава.

— Слушай, аз работя в полицията. И съм близък приятел на Саймън Нгъ. По дяволите, това са две огромни причини, за да не стреляш по мен. Махни пистолета, а аз ще пусна другарчето ти. Разбрахме ли се?

— Ти първо го пусни, а аз ще махна пистолета — отвърна пазачът. Патрик не му повярва ни най-малко. Сигурно недоверието беше взаимно.

Той притисна устни до ухото на пленника си и изсъска:

— Хвърли му телефона. — Китаецът се подчини. Телефонът падна на тревата до краката на другия. — Добре. Слушай сега. Обади се веднага на Саймън Нгъ и му кажи, че искам да говоря с него.

Пазачът го изгледа объркано и Дуган изведнъж разбра, че нещо не беше наред. Нима Нгъ вече беше мъртъв?! О, господи, ами Джил?!

— Къде е сестра ми? — изрева той.

Пазачът посочи с пистолета към комплекса:

— В къщата.

Патрик размисляше усилено.

— Кой сега е Глава на дракона? — попита той. Мъжът упорито мълчеше и отново насочи пистолета към главата му.

Сега Патрик беше полуприкрит зад дървото и се облегна на ствола. Пленникът се дърпаше, но той го стисна по-здраво около врата и китаецът утихна. Ръката на Дуган започна да изтръпва, лакътят го болеше силно.

— Обади се на Томас Нгъ — извика той. — Кажи му, че Пат Дуган е тук и иска да говори с него.

Пазачът се поколеба, но накрая се наведе и взе телефона. Опита да набере както държеше пистолета, но не успя. Прибра оръжието под мишница и бързо се свърза. Патрик не чуваше нищо, но след няколко изречения китаецът наклони телефона към него.

— Хвърли го — извика той. Апаратчето падна в краката му, той бутна настрани пленника, вдигна телефона и се скри зад дървото.

Двамата пазачи застанаха един до друг. Бившият му пленник разтриваше врата си. Дясната ръка на Дуган беше изтръпнала до рамото и той вдигна телефона с лявата.

— Обажда се Дуган. Ти ли си, Томас?

— Патрик, стари приятелю. Как си? — Във възпитания говор на Томас Нгъ нямаше и следа от китайски акцент. Бяха се срещали няколко пъти след голямата сватба преди десет години, но да го нарича „стар приятел“ беше малко прекалено. Всъщност Патрик изобщо не го харесваше. Саймън никога не прикриваше дейността си, беше открит човек и не се интересуваше от оценките на околните. Брат му обаче се преструваше на честен бизнесмен и се държеше така, сякаш семейното богатство е натрупано благодарение на тежък труд, инициативност и предприемчивост, а не на изнудване, проституция и наркотици. Дуган си даваше сметка за какъв човек се беше омъжила Джил и в известна степен се бе разбирал с него, но с Томас му беше по-трудно и затова винаги се държеше по-далеч от него.

— Томас, чух, че си се върнал.

— Трябвало е да станеш детектив — засмя се Нгъ, с остър стържещ смях.

— Да бе, много смешно — отговори Патрик, не изпускаше от поглед двамата пазачи. Те си шепнеха, но засега пистолетът беше насочен към земята, а не към главата му. — Слушай, защо не укротиш кучетата си, а?

— Няма да ти направят нищо, не бой се.

— Аз не се страхувам за себе си. Просто не искам да ги повредя — отвърна той, но не чувстваше подобна увереност. Добре, че беше тъмно. — Опитват се да ми попречат да говоря с Джил.

— Те я пазят.

— От собствения й брат?

— Всъщност не знаем от какво точно трябва да я пазим.

— Вероятно от човека, който е убил Саймън. — Томас не каза нищо и Дуган настоя: — Значи Саймън е мъртъв, така ли?

— Не си ли чул? Мислех, че от полицията вече са ти казали.

— За момента никой нищо не ми казва, Томас. Какво е станало?

— Дълга история, Патрик. Ела и ще поговорим.

— Къде си ти?

— В резиденцията „Златен дракон“. В дома на баща ми.

— Знам я. Но първо искам да видя Джил.

— Разбирам. Дай да поговоря отново с хората ми и ще им кажа да те заведат при нея. Но трябва да те предупредя, че в момента е на успокоителни. Съпругът й е убит…

— Не бой се. Ще бъда мил с нея — прекъсна го Патрик.