Гладният призрак

Сега изражението й не беше толкова любезно, в гласа й прозвуча предизвикателство, погледът й стана безизразен. Но усмивката още грееше върху устните й и тя разклати бедра, когато се отправи към касата. Внезапно Едмъндс осъзна колко му е мъчно за жена му. Искаше да си е у дома с нея, да споделя леглото й независимо колко студено беше то.

Плати и излезе през завесата в горещината на нощта. На около двеста метра от входа махна на едно такси и се настани отзад.

— Как си с английския? — попита той.

— Английски или американски? — усмихна се мъжът.

— Ставаш — реши Едмъндс. Отвори портфейла си и подаде на шофьора две банкноти по 500 хонконгски долара. — Искам да те наема до сутринта.

Мъжът взе банкнотите и ги огледа.

— Къде искаш да отидем? — попита подозрително той.

— За момента никъде. Отдалечи се малко и паркирай. Чакам един човек.

Когато мерцедесът приближи, червеният портал се разтвори и фаровете осветиха нощта. Колата започна да се изкачва по пътя към двойния гараж. Двамата мъже придружиха Дуган по стъпалата и дървения мост до къщата. Каменният дракон му се озъби, осветен от скрито под водата осветление. Той също му се озъби в отговор.

Томас Нгъ го чакаше пред къщата и влязоха вътре заедно. Двама мъже — един възрастен и един по-млад — седяха до голямо бюро в средата на хола и чертаеха някакви линии върху големи карти.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Томас. Патрик поклати отрицателно глава. Нгъ го заведе в стаята, където преди двадесет и четири часа Главите на всички дракони се бяха заклели във вярност пред Нгъ Вайсън. Всички следи от церемонията бяха изчезнали. Сега това отново беше семейната дневна. Даже и кандилата бяха отнесени и помещението се осветяваше с електричество от старинни стенни аплици. Домакинът се настани на кръглата маса и по-скоро нареди, отколкото покани Дуган да седне. Той седна в другия край. Не му харесваше начинът, по който Томас се опитваше да му заповядва, и затова реши да поеме инициативата в свои ръце:

— Какво, по дяволите, става?

— Брат ми е мъртъв. И убиецът още държи Софи в ръцете си, макар за момента да не знаем дали тя е още жива.

— Как се случи?

Нгъ му разказа за отвличането на Софи от училището, как гуейлото е поискал откуп, но вместо да вземе парите, е помъкнал със себе си Саймън. А след това го е оставил да умре, захванат с белезници към някаква яхта в Хебе Хевън.

— Какво ще правите?

— Ще намерим гуейлото. А после и Софи. Знаем как изглежда. Имаме снимка. Поставили сме хора на всички пристанища и на летището Кай Так. А в момента претърсваме всяка сграда в Хонконг.

— Всяка сграда? — изненада се Дуган. — Нямате достатъчно хора за това.

— Вече имаме — отвърна Нгъ, но не обясни нищо по въпроса.

— Все едно да търсите игла в купа сено.

— Не е така. Тук живеят около шест милиона души, от които деветдесет процента са китайци. Следователно купата сено е ограничена по размери, Патрик, а иглата е достатъчно различна, за да се вижда ясно. Просто е въпрос на време.

— Знаете ли кой е той? Или защо е убил Саймън?

— Не — отговори Томас. Не можеше да се довери дотолкова на ченгето гуейло, за да му разкаже за контактите на брат си с Китай. От Дуган искаше да получи само информация докъде беше стигнала полицията с разследването. Нищо повече.

— Ако го хванете, какво смятате да правите с него?

— Първо ще го накараме да ни каже къде е Софи. После ще го попитаме защо е нападнал семейството ни.

— А след това?

Нгъ се усмихна хладно.

— Нямаме намерение да го предаваме на полицията, ако това е въпросът ти.

— Вярвам, че е така. — Патрик, който седеше с подпрени на масата лакти, прекара пръсти през косата си. Господи, колко беше топло! Косата му беше мокра и усещаше как струйки пот текат по врата му и мокрят яката на ризата. Защо не работеше климатикът?

Сякаш прочел мислите му, Томас каза:

— Съжалявам за горещината. Баща ми обаче няма вяра на климатиците.

— Той тук ли е?

— Горе. Полира колекцията си от нефрит. Така поне каза. Но всъщност просто иска да бъде сам. Той не е човек, който да споделя с някого скръбта си.

— Навремето и той е причинил доста скръб — каза с горчивина Дуган.

— Сега не е време да се говори за това — отвърна Нгъ.

— Така е — съгласи се Патрик. Погледна Томас в очите и стисна зъби. Трябваше да помогне на Джил, а това означаваше да помогне на брата на Саймън да хване гуейлото, за да си върнат Софи. Но се тревожеше докъде можеше да стигне. Почти не изпитваше лоялност към полицията, която се беше отнесла толкова зле с него заради зет му. Не това го притесняваше. В ума му се въртеше мисълта за Цвете, какво щеше да й се случи, ако Томас разбереше, че тя е била готова да убие Саймън Нгъ в случай че гуейлото се провали. Въздъхна дълбоко и каза:

— Името му е Хауълс. Джеф Хауълс.

Китаецът го изгледа изненадан.

— Полицията е открила кой го е сторил? Вече?

— Има още — продължи Дуган. — Той е ранен. Някой се е опитал да го убие в хотелската му стая в „Хилтън“. Ранили са го, но той е избягал.

Нгъ стана и започна да се разхожда из стаята покрай редиците снимки.

— Знаеш ли защо?