Гладният призрак

Едмъндс чакаше да стигнат до второто питие, преди да започне да говори за добрия си приятел Джеф, как трябвало да се срещнат в някое от заведенията, но не помнел в кое, показваше черно-бялата снимка и питаше момичето дали не го е виждало. Три пъти показа снимката и трите пъти му казаха „не“. Компаньонките обаче бяха готови да му помогнат и затова показваха снимката на приятелките си, но никоя не си спомни да е виждала Хауълс. Американецът знаеше, че това не е най-сигурният начин да открият жертвата си, но признаваше, че Файнбърг е прав: един ранен мъж, при това търсен в неприятелска среда, има малко възможности да се скрие и затова нямаше да загубят нищо, ако обиколяха баровете. Можеха и да извадят късмет. Щом разбереше, че няма резултат, Едмъндс си плащаше сметката в брой. Двамата агенти бяха сменили цял куп пътнически чекове в хотела, преди да се разделят.

Клуб „Вашингтон“ беше четвъртият бар, където си опита късмета. Както и в предишните три, портиерът скочи от стола и дръпна кадифената завеса, за да влезе. Покани го вътре с обещание за „много момичета и пълна програма“. Една дебелана, която едва му стигаше до рамото, облечена в тясна черна рокля, го хвана за ръката и направо го довлече до празен стол. Едмъндс си поръча „Джак Даниълс“, барманката го изгледа виновно, той въздъхна и мина на уиски.

— Уиски с кола — кимна жената и се отдалечи.

— Не, уиски с лед — извика подире й той, но тя май не го чу. Все тая. Така или иначе и без това вече не му се пиеше. Огледа бара, нямаше почти нищо, което да го отличава от другите, които вече беше посетил, с изключение на големия аквариум до вратата. Младо момче се оглеждаше в стъклото, възхити се на прическата си и приглади няколко пъти косата. Една от рибите умираше. Плуваше настрани и падаше към дъното всеки път, когато престанеше да размахва перки. Друга, по-голяма, я буташе или по-скоро хапеше, но Едмъндс нямаше как да познае.

До него се появи ниско момиче с гладко мургаво лице, късо подстригана като на момче коса и лимоненожълта рокля.

— Добър вечер — поздрави той и я покани да седне до него.

— Американец? — попита тя.

— Да, искаш ли питие?

— Благодаря — отвърна момичето и съобщи поръчката си на една от жените зад бара.

— Не си китайка, нали? — попита той.

Тя направи физиономия, сякаш беше сдъвкала нещо кисело и отсече:

— Филипинка.

Едмъндс разговаря с нея почти цял час, а тя бързо пълнеше празната чаша пред него със сини талони. Изглежда, се забавляваше, защото се смееше на вицовете му и не спираше да го разпитва за живота му. На деветдесет процента от въпросите той отговори с лъжи. Всеки път, когато завесата на входа пропуснеше нов клиент, погледът на филипинката подскачаше нататък. Американецът знаеше, че щом плати сметката, тя веднага щеше да си намери друг клиент.

Започна да й разказва за своя приятел Джеф и извади черно-бялата снимка от джоба на сакото си, за да й я покаже.

— Виждала ли си го? — попита той.

Тя огледа внимателно снимката и каза „не“. Едмъндс се чудеше колко ли клиенти обслужва на нощ и колко от тях си спомня десетина минути след като са си тръгнали. Помоли я да покаже портрета на приятелките си и тя тръгна от момиче на момиче. Повечето поклащаха отрицателно глави и поглеждаха към него.

Той се правеше, че е зает с чашата си с вече топлото уиски, но вниманието му беше фокусирано върху момичето и отговорите, които получаваше. Удари печалбата, когато тя стигна от другата страна на бара, точно срещу мястото, където седеше той. Филипинката показа снимката на млада китайка с гладка черна коса, която покриваше рамената й, малка сребърна брошка придържаше яката на нейната блуза с прасковен цвят. Китайката разговаряше с някакъв оплешивяващ дебелак в евтин сив костюм и се смееше, покрила с длан устата си. Но щом видя снимката, изведнъж стана сериозна и стисна устни. Изгледа филипинката и каза нещо, той не можеше да ги чуе какво си говорят заради гърмящата танцова музика, но предположи, че вероятно китайката иска да разбере откъде се е появила снимката. Филипинката посочи към него, Едмъндс наведе глава, но ги наблюдаваше тайно в едно от дългите огледала над сепаретата. Чернокосото момиче го изгледа с присвити очи и започна да разпитва филипинката.

Американецът виждаше как тя поглежда строго към по-ниското момиче, поставила длан пред устните си. Филипинката не преставаше да клати глава, китайката постави ръка на рамото й и каза нещо. Едмъндс различи тревогата върху лицето й и изобщо не се изненада, когато филипинката се върна и му каза, че никое от момичетата не е виждало мъжа от снимката. Той я прибра обратно в джоба си и благодари.

— Защо не ми дадеш визитката си и не ми напишеш къде си отседнал, за да му кажа, че си го търсил, ако приятелят ти дойде тук случайно — предложи тя и той се увери напълно, че е открил търсения човек.

— Няма смисъл. Утре си заминавам от Хонконг. Ще се видя с Джеф следващия път. — Агентът се прозя и протегна. — По-добре да си тръгвам.

— В кой хотел си отседнал?

— „Хилтън“ — излъга той. — Може ли сметката, моля?