Гладният призрак

Мъжът се изсмя и рязко потегли. От огледалото висеше нещо като обърната подкова, а на нея позлатена фигурка и панделка с пръстени, които се клатушкаха и издаваха звънливи метални звуци. Американецът нямаше представа за какво служат. Може би беше нещо религиозно или талисман за късмет. Въпреки това звукът го дразнеше. Пътищата бяха доста свободни и те с лекота следяха момичето, което се насочи към пристанището и тунела под залива. Повечето от колите по улицата също бяха таксита, така че Едмъндс беше сигурен, че няма начин да бъдат забелязани. Това малко го успокои.

В Каулун трафикът беше по-натоварен и се наложи да се приближат повече към преследваното такси. Деляха ги само две или три коли. Минаха край летището, вече със загасени светлини на пистите, и навлязоха в лабиринт от жилищни сгради и магазини. Най-после на улицата останаха само двете коли и той заповяда на шофьора да изостане малко. Накрая жертвата им спря. Те изчакаха на разстояние момичето да плати и да излезе. Тя тръгна към входа на тъмна олющена сграда със затворени магазини на партера и около дузина жилищни етажи отгоре, с малки прозорци с метални рамки. Пред някои имаше балкончета, по които едва се крепяха саксии с цветя.

— Чакай тук — нареди американецът, слезе от таксито и затича след китайката. Металната врата на входа не беше заключена и макар да изглеждаше ръждясала под червената боя, се отвори леко. Един старец с бяло поизцапано сако седеше подпрян върху дървена маса и хъркаше.

Едмъндс се промъкна тихо край него. Един бърз поглед му подсказа, че няма асансьор, и затова той тръгна на пръсти към стълбите. Спираше на всяка площадка, за да огледа дали нагоре е чисто. Изкачи се бързо до втория етаж, но после чу стъпките на момичето и тръгна по-бавно. Тя премина третия. Американецът беше само на една извивка зад нея, дишаше с отворена уста и внимаваше при всяка стъпка. Китайката стигна на четвъртия етаж, чу я да отваря чантата си и след това тракане на метал, сигурно изваждаше ключовете си. Бравата щракна, той погледна иззад парапета и я видя да отваря вратата. Скри се отново, сърцето му биеше бързо, в ушите си усещаше буйно пулсиране, но тя не го видя. Изчака да пристъпи през прага, изтича до вратата и я последва вътре. Хвана я за рамото и притисна с длан устата й.

Преди тя да успее да изписка или да се дръпне, той изсъска:

— Спокойно. Няма да те нараня. Нито пък него. Разбра ли?

Момичето кимна с широко отворени очи, като че ли нямаше намерение да се бори, и Едмъндс свали ръка от устата й.

— Къде е? — попита той.

Тя погледна вратата на спалнята. Рефлексът й я издаде. Американецът не изчака отговора и се втурна вътре. Еми го последва несигурно. Хауълс спеше по корем на леглото.

— Лошо ли е ранен? — попита Едмъндс тихо. Англичанинът веднага се събуди и се извъртя в леглото. Въпреки болката вдигна ръце, готов за нападение. Агентът на ЦРУ отстъпи с разперени ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

— Дойдох да поговорим, Хауълс. Нищо повече. Успокой се.

Раненият се изправи, напълно забравил, че под чаршафа е чисто гол. Погледна зад гърба на натрапника към коридора. Увери се, че нападателят е сам, пристъпи напред и застана между него и вратата. Лицето му беше спокойно и отпуснато, също както Едмъндс го беше виждал преди, когато уби трима души и спаси живота му. Хауълс беше без оръжие, но ако в досието пишеше истината, той нямаше и нужда. Даже и с огнестрелна рана изглеждаше достатъчно бърз и силен. Американецът много добре знаеше възможностите си при ръкопашен бой с наполовина по-млад човек и не би дал пукната пара за живота си, освен ако раненият не беше по-слаб, отколкото изглеждаше.

— Кой си ти? — попита Хауълс твърдо, стъпил здраво на земята. Беше се отпуснал на пръсти, повдигнал пети, готов за бърз удар с ръце, вдигнати за атака. Превръзката беше върху дясното му рамо, така че ако решеше да удря, щеше да нападне отляво. Затова Едмъндс дръпна десния си крак назад, за да може да блокира удара. Направи го съвсем бавно, за да не предизвика англичанина. В школата го бяха учили, че при разпити, когато оставиш човек без дрехи, просто му отнемаш увереността и идентичността. Но Хауълс и гол си беше убиец. Затова, макар и облечен, американецът се притесни много повече.

— Джак Едмъндс. ЦРУ.

— Какво иска от мен ЦРУ? — Англичанинът присви очи. — Познавам ли те?

— Преди няколко години ти ми спаси живота в Ливан — обясни Едмъндс, като държеше ръцете си отпуснати и избягваше всякакво движение, което би могло да бъде прието за заплаха. — Държаха ме заложник, а управлението не си правеше много труд да плати откупа.

— Спомням си — кимна Хауълс. — Тогава ми каза, че си бизнесмен.

Американецът се усмихна.

— Да, а ти не бързаше да се представиш. Пък и тогава нямахме много приятели в тази част на света. Видях какво направи с трите копелета, които ме пазеха. Помниш ли?

Раненият кимна.

— Да. В тази работа човек никога не знае на кого може да се довери, нали? — Той сякаш малко се успокои. Но само малко. — И значи си бил толкова път, за да ми благодариш?