Гладният призрак

— Де да беше така. — Едмъндс отпусна ръце. — Слушай, хайде да седнем и да си поговорим. Така ме изнервяш.

Хауълс го изгледа изпитателно и сви рамене.

— Добре — съгласи се той и тръгна към хола. Еми го зяпаше втренчено и мъжът чак сега осъзна, че е напълно гол. Отвори уста да я попита за дрехите си, но тя кимна още преди да е казал дума, и хукна към евтиния дървен гардероб, извади панталона му и новата риза. Панталонът беше изпран и изгладен. Англичанинът седна на дивана, тя му помогна да се обуе и го наметна с ризата.

— М гой — каза й той, а тя се изчерви.

— М сай — отвърна тихо. — Всичко наред ли е?

— Да — успокои я Хауълс. — Този човек е приятел. Еми, трябва да говоря с него насаме. Имаш ли нещо против?

Тя веднага поклати глава.

— Ще отида в кухнята. — Целуна го по челото и се обърна към американеца: — Искате ли кафе или чаша чай? — Той отказа и тя излезе. Останаха сами, Хауълс седеше на дивана, а Едмъндс прав до вратата на спалнята със скръстени на гърдите ръце.

— Куршумът изваден ли е? — попита агентът на ЦРУ.

— Откъде знаеш, че съм с огнестрелна рана? — попита веднага англичанинът. От превръзката не би могло да се разбере дали по него е стреляно, или е ранен с нож, изгорен или ужилен от оси.

Едмъндс започна бавно да се разхожда напред-назад между вратата на спалнята и прозореца, който гледаше към улицата. Три крачки насам, три натам. Беше навел глава, сякаш забравил за присъствието на другия мъж. Не беше сто процента сигурен какво да направи с човека, когото беше изпратен да убие, но знаеше, че то има връзка с чест и дълг, който трябва да плати. Не, не само това. Тук ставаше дума за цял живот, прекаран в извършване на неща, за които съжаляваше, които го караха да се чувства потиснат и омърсен. А когато всичко това останеше зад гърба му, когато се пенсионира или просто умре, му се искаше да може да погледне назад и да помисли, че все пак наистина се е ръководил от правдата. Този човек му бе спасил живота. Сега беше ранен и очевидно е бил предаден от собствената си организация. Хауълс беше англичанин, а заповедите за операцията идваха от Лондон. Вероятно точно това повлия най-много. Потрепери при мисълта, че той също може да бъде предаден от собствените си господари и някой ден да отвори вратата на двама безлични мъже, които никога не сънуват кошмари. Мъже като Файнбърг.

Едмъндс крачеше нервно. Хауълс седеше и го наблюдаваше. Разбираше, че каквото и да искаше този човек от ЦРУ, той не го заплашва. Поне в момента. Беше имал достатъчно време и възможности да го убие. Затова сега беше най-добре да го остави да се разхожда и да мисли. Когато му дойдеше времето, щеше да заговори.

Накрая американецът, изглежда, взе решение. Спря и застана пред Хауълс. Сплете пръсти и изпъна ръце, кокалчетата му изпукаха.

— Човекът, който ни изпрати, те иска мъртъв — тихо каза той.

Англичанинът искаше да узнае веднага две неща: кой е човекът и какво имаше предвид неканеният гост под думите „ни изпрати“. Но вместо това каза:

— Аз изпълних онова, което ми бяха поръчали.

— Кой?

Хауълс се усмихна.

— Ти ми издай твоя и тогава аз ще ти кажа.

— Аз не съм наемен убиец — обиди се Едмъндс. — Аз работя за управлението.

— Аз пък не съм направил нищо, което да навреди на ЦРУ.

— Ами на Лондон?

— Какво имаш предвид?

— Файнбърг каза, че операцията се ръководи от Лондон, а не от Щатите.

— Файнбърг?

— Партньорът ми. Имаш късмет, че аз те открих пръв, повярвай.

— Как ме откри? Момичето ли?

— Че как иначе? Ранен си, не си можел да останеш в хотела и очевидно не си искал да отидеш в болница. Трябвало е да се скриеш и затова си имал нужда от някой, който да се грижи за теб.

— Колко лесно… — учуди се англичанинът и наведе глава. — Мамка му!

— Отчасти късмет, отчасти безгрижие — каза Едмъндс. — Трябваше да я държиш вкъщи.

— Знаели сте значи в кой хотел съм отседнал? И че са стреляли по мен?

Американецът кимна. Хауълс разбра, че беше предаден от Грей. Но още не можеше да разбере логиката на събитията. Първо, веднага след като се обади в Лондон, го нападнаха трима китайци. А когато им избяга, го погнаха двама агенти на ЦРУ. Кой щеше да е следващият? Шибаното КГБ ли?

— А знаеш ли защо? — попита той.

— Заради мъжа, когото си убил. Той е бил наш агент — обясни Едмъндс.

— Изобщо не знаех, че е от ЦРУ. Казаха ми, че се готвел да предаде един от нашите.

— Животът е гаден — кимна американецът. — Човек не знае на кого да вярва.

— Само на себе си — заяви Хауълс.

— Само на себе си — съгласи се Едмъндс.

— Е и? Докъде стигнахме?

— Аз се връщам в хотел „Виктория“ и казвам на Файнбърг, че не съм те намерил. Дължа ти един живот заради онова, което се случи в Ливан. Но с това сме квит. Останалото зависи от теб. Трябва да се махнеш оттук. От този апартамент, от Хонконг. Щом като аз успях да те открия, значи може и Файнбърг, а също и полицията.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Те сигурно наблюдават летището. Паспортът ми е безполезен.

— Нямаш нужда от паспорт, за да се качиш на някоя лодка. Особено ако имаш достатъчно пари.