Гладният призрак

— Позволи ми да довърша — хладно продължи Томас. — Има нещо, което не знаеш. Софи беше отвлечена. В момента не знаем дали тя е жива или не.

Новината зашемети Дуган. Не знаеше какво да каже.

— Чуваш ли ме? — попита Нгъ.

— Да. Чувам те. Господи! Слушай, след като видя Джил, ще дойда веднага. Можеш ли да накараш хората си да ми услужат с кола? Тия кретени изгониха таксито ми.

— Те ще те докарат. Дай да им се обадя.

Патрик подаде глава иззад дървото. Пистолетът беше прибран под якето на пазача. Англичанинът пристъпи напред и му подаде телефона.

— Иска да говори с вас — каза той на китайски.

— Благодаря — отговори на английски въоръженият пазач и взе апарата. Размени няколко думи с господаря си и поведе Дуган нагоре към металния портал, където стояха струпани половин дузина бойци, двама от тях държаха автомати. Подобна артилерия беше доста необичайна за Хонконг, тук повечето от хората на триадите се придържаха към ножове или най-много пистолети. Охраната отвори портала и двама го придружиха до къщата. Патрик натисна звънеца. Отвори му прислужницата филипинка, чието име не успя да си спомни.

— Аз съм братът на госпожа Нгъ. Кажи й, че съм тук, ако обичаш.

— Госпожа Нгъ не бива да бъде тревожена — с треперещи устни отвърна момичето.

— Така е — съгласи се Дуган. — Но вече говорих с Томас Нгъ и той разреши.

Магическите думи „Томас Нгъ“, изглежда, помогнаха, тя отстъпи встрани и го пусна.

— Ще я повикам, господине — каза момичето и се обърна към стълбите.

— Не, недей. Аз ще се кача. В голямата спалня ли е?

— Не, господине. Тя спи в спалнята на Софи.

Патрик я остави и изкачи сам стълбите. Намери Джил свита на леглото с розови чаршафи и възглавници, прегърнала кучето, което той беше подарил на Софи. Върху нощното шкафче имаше празна чаша от бренди и шишенце със зелени таблетки. Седна внимателно до нея, постави ръка на рамото й и тя помръдна леко в съня си. Изстена, стисна кучето и го притисна към себе си. Изглеждаше ужасно, с пребледняло и отслабнало лице, тъмни сенки около очите, невероятно подпухнала. Устните й бяха сухи и напукани. За миг пред погледа му изникна образът на Цвете в болничното легло. Двете жени, които обичаше, обикновено толкова красиви и жизнерадостни, сега бяха превърнати в празни черупки от човека на име Хауълс, който едва не унищожи едната и уби съпруга на другата.

— Джил — прошепна той. — Будна ли си?

Тя промърмори нещо, измъкна ръката си изпод чаршафа и отметна кичура потна коса от челото. Патрик повтори името й и очите й леко се разтвориха.

— Саймън?

— Аз съм, момичето ми, Пат — наведе се и погали мократа от сълзи буза.

— О, Пат, Пат! — изстена тя, затвори очи и отново заспа. Дуган нежно прибра ръката й под чаршафа, изгаси лампата и затвори вратата след себе си. Слезе на първия етаж и подаде бутилката и таблетките на прислужницата.

— Внимавай с тях — предупреди я той. — Давай й само по едно хапче. Каквото и да правиш, не ги оставяй до леглото й. Разбра ли?

Тя кимна и прибра шишенцето в малкия джоб на гърдите на престилката си.

Навън двама от хората на Нгъ го чакаха в син мерцедес със запален двигател.

След третия бар във Ванчай, Едмъндс вече си беше създал работен модел за своята теория за икономическото развитие в зависимост от състоянието на питейните заведения. Колкото по-бедна е държавата, толкова по-евтино е пиенето и момичетата в баровете са по-млади.

Таксито го беше оставило при светофара на булевард „Локхарт“ и той отиде първо в бар „Сан Франциско“, след това в „Попай“ и в „Кънтри клъб“. Помещенията се различаваха, но музиката и цените на алкохола бяха еднакви, момичетата гледаха разсеяно, сякаш бяха някъде другаде, с някой друг и се занимават с нещо друго. Във всяко заведение американецът се оставяше да го заведат да седне и си поръчваше уиски с лед. В нито един от трите бара не предлагаха „Джак Даниълс“ и затова от време на време той се мръщеше, докато отпиваше. Секунди след пристигането му неизменно се приближаваше някоя от компаньонките, с намацано с червило лице и лош дъх, усмихваше му се тъпо и започваше да го разпитва как се казва, какво работи, откога е в Хонконг и дали ще й купи питие. Той с лекота измисляше някаква лъжа по първите три въпроса и отговаряше с „да“ на последния, за което го възнаграждаваха с по-голяма усмивка, обикновено разкриваща жълти зъби. Следваше двадесетминутен разговор.