Гласът

Шефът на рецепцията имаше нещо като малък кабинет отзад във фоайето и седеше в него. Тъкмо смяташе да започне да преглежда някакви книжа, когато Ерлендур влезе в помещението и затвори вратата. Човекът се изправи и понечи да протестира, каза, че нямал никакво време да разговаря с него, трябвало да ходи на среща, но Ерлендур спокойно седна и скръсти ръце.

— От какво бягаш? — попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаше те вчера, в най-натовареното време на хотела. Когато говорих с теб вечерта, когато убиха портиера, приличаше на беглец. Сега стоиш като на тръни! За мен ти си начело в списъка със заподозрени. Казаха ми, че си познавал Гвюдлойгур най-добре от всички в хотела. А ти отричаш това. Разправяш ми, че не си го познавал изобщо. Мисля, че лъжеш. Той е бил твой подчинен. Би трябвало да покажеш поне малко желание за съдействие. Изобщо не е приятно да киснеш в ареста по Коледа.

Шефът на рецепцията се взираше в Ерлендур, без да знае какво да прави, после бавно седна на стола си.

— Нищо нямаш срещу мен — каза той. — Безумие е да мислиш, че аз съм направил това на Гвюдлойгур. Че съм бил в стаята му и… имам предвид това с презерватива и всичко останало.

Ерлендур с известно безпокойство забелязваше, че някои подробности от разследването се бяха разчули из хотела и служителите ги обсъждаха. Готвачът в кухнята знаеше точно за какво се вземаха проби от слюнките. Шефът на рецепцията пък имаше добра представа за сцената долу в стаичката на портиера. Може би управителят на хотела се беше разприказвал, може да беше момичето, което намери трупа, а можеше и да са полицаите.

— Къде беше вчера? — попита Ерлендур.

— Бях болен — отговори шефът на рецепцията. — Бях си вкъщи цялата сутрин.

— Но не си се обадил на никого. Ходи ли на лекар? Даде ли ти медицинско? Мога ли да говоря с него? Как му е името?

— Не ходих на лекар. Просто останах в леглото. Сега съм по-добре.

Той се изкашля. Ерлендур се усмихна. Този човек беше най-некадърният лъжец, когото бе виждал някога.

— Защо ме лъжеш?

— Нямаш нищо срещу мен — възрази човекът. — Единственото, което можеш да направиш, е да ме заплашваш. Искам да ме оставиш на мира!

— Мога да разговарям и с жена ти. Да я питам дали ти е носила чай в леглото вчера.

— Не я закачай нея!

Гласът на шефа на рецепцията изведнъж стана по-твърд и по-сериозен. Лицето му почервеня.

— О, ще я закачам! — каза Ерлендур.

Мъжът впи очи в Ерлендур.

— Няма да приказваш с нея — рече той.

— И защо не? Какво криеш? Ставаш прекалено съмнителен, няма да се отървеш така лесно от мен.

Шефът на рецепцията отклони поглед и изпъшка.

— Остави ме на мира. Това няма нищо общо с Гвюдлойгур. Имам лични проблеми и трябва да ги оправя.

— Какви?

— Не съм длъжен да ги споделям с теб.

— Остави аз да преценя това!

— Не можеш да ме принудиш.

— Както ти казах, мога да поискам разрешение за арест или просто да говоря с жена ти.

Шефът на рецепцията въздъхна тежко.

— Ще си остане ли между нас?

— Ако не е свързано с Гвюдлойгур.

— Няма нищо общо с него.

— Добре тогава.

— Обадили са се на жена ми оня ден. В деня, когато открихте Гвюдлойгур.

Женски глас попитал за него. Жена му не познавала гласа. Било през деня, в работно време, но не било странно да го търсят вкъщи. Онези, които го познавали, знаели, че работното му време е доста разкъсано. Съпругата на шефа на рецепцията, лекарка, която работела на смени и телефонното позвъняване я събудило, трябвало да ходи на работа същата вечер. Жената от телефона се държала така, сякаш познавала добре мъжа й, и се обидила, когато съпругата поискала да разбере кой се обажда. „Коя си ти? — попитала тя. — Защо се обаждаш тук?“ Отговорът, който получила, събудил други въпроси и ново учудване. „Той ми дължи пари“ — казал гласът в телефона.

— Жената заплашила, че ще се обади в службата — рече шефът на рецепцията на Ерлендур.

— Коя беше тя?

Преди десет дни излязъл да се позабавлява. Жена му била на лекарска конференция в Швеция и той отишъл с трима свои приятели да вечерят. Забавлявали се добре, старата приятелска компания, след ресторанта тръгнали да обикалят кръчмите и завършили в едно от популярните места в центъра на града. Там изгубил от поглед приятелите си, отишъл на бара и видял познати от хотелския бизнес, които стояли до бара и гледали как хората танцуват. Той бил леко пиян, но не толкова, че да не може да взема разумни решения. Ето защо всичко това му било толкова непонятно. Никога преди не бил правил нещо подобно.