Гласът

Елинборг се върна направо в болницата и влезе в детското отделение. Момчето спеше в леглото си. Ръката му бе свалена от куката. Тя седна до детето и го зачака да се събуди. Седеше така от около петнайсет минути, когато момчето започна да се размърдва и отвори очи. Забеляза уморената полицайка да седи до него, но никъде не видя човека с плетената жилетка и тъжните очи, който беше дошъл с нея по-рано през деня. Гледаха се с тази жена в очите, докато Елинборг се усмихна и попита толкова спокойно, колкото й стигаха силите:

„Баща ти ли беше?“

Вечерта тя отиде в дома на бащата и момчето с разрешително за обиск, придружена от експертите на полицията, които изследваха петната по килима и щателно прегледаха мраморния под и шкафа за вино. Взеха проби, с прахосмукачка взеха прашинки от мрамора, изчегъртаха капчицата от шкафа за вино. После се качиха в стаята на момчето и взеха проби от таблата на леглото. След това отидоха в пералното помещение и изследваха всички парцали и кърпи. Огледаха и мръсното бельо. Отвориха прахосмукачката, взеха проби от четката за метене. Излязоха навън, преровиха контейнера за боклук и намериха чорапите на момчето.

Бащата стоеше в кухнята. Обади се на свой приятел, адвокат, в момента, в който се появиха експертите от полицията. Адвокатът пристигна веднага и разгледа разрешителното от съдията. Посъветва клиента си да не говори нищо с полицията.

Ерлендур и Елинборг наблюдаваха действията на експертите. Елинборг гледаше бащата и буквално го пронизваше с поглед, докато той клатеше глава и избягваше да я погледне в очите.

„Не разбирам какво искате — мърмореше той. — Просто не разбирам.“

Момчето не беше издало баща си. Когато Елинборг му зададе въпроса, то не каза нищо, само очите му се напълниха със сълзи.

Шефът на техническия отдел позвъни два дни по-късно.

„Излезе резултатът за петната от килима на стълбището“ — каза той.

„Да“ — нетърпеливо рече Елинборг.

„Драмбуйе.“

„Драмбуйе ли? Ликьорът?“

„Има остатъци от него из цялата стая и следи по килима от стаята на момчето.“

Ерлендур все още зяпаше тавана, когато на вратата му се почука. Изправи се и отвори. Ева Линд се шмугна вътре. Ерлендур огледа коридора на етажа и затвори вратата след нея.

— Никой не ме видя — каза Ева. — Щеше да е много по-просто, ако си беше отишъл вкъщи. Не разбирам какво си намислил.

— Ще се прибера вкъщи — отвърна Ерлендур. — Не се безпокой. А ти? Какво правиш тук? Имаш ли нужда от нещо?

— Трябва ли да има специална причина да искам да те видя? — попита в отговор Ева и седна до малкото бюро, извади пакет цигари и хвърли целофанената опаковка на земята.

— Донесох ти малко дрехи — каза тя. — Ако смяташ да продължаваш да висиш в тоя хотел, ще трябва да можеш да се преобличаш.

— Благодаря ти — отвърна Ерлендур и седна на леглото срещу нея.

Взе си цигара от нейните. Ева поднесе огънче и на двамата.

— Радвам се да те видя — рече той и издуха облак дим.

— Как върви с Дядо Коледата?

— Едва-едва. Кажи нещо за себе си!

— Няма какво.

— Видя ли се с майка ти?

— Да. Все същото. Нищо не се случва в живота й. Работа, телевизор и спане. Работа, телевизор и спане. Работа, телевизор и спане. Това ли е всичко? Това ли го очаква човек? Вървиш по правия път, за да можеш да бачкаш, докато паднеш, това ли е? И ти, виж се само! Висиш като някакъв идиот в тая хотелска стая, вместо да си занесеш задника вкъщи!

Ерлендур дръпна от цигарата и издиша дима през ноздрите.

— Нямах намерение да…

— Да, знам това — прекъсна го Ева Линд.

— Предаваш ли се? — попита Ерлендур. — Вчера като дойде…

— Не знам дали ще издържа.

— Да издържиш какво?

— Този шибан живот.

Седяха и пушеха. Времето си течеше.

— Мислиш ли понякога за детето? — попита накрая Ерлендур.

Ева беше в седмия месец, когато изгуби бебето. Бе изпаднала в дълбока депресия, след като излезе от болницата, и се нанесе при него. Ерлендур знаеше, че изобщо не й беше минало. Тя обвиняваше себе си за смъртта на детето. Вечерта, когато всичко това се случи, му се бе обадила за помощ. Той я откри в безсъзнание, потънала в собствената си кръв, пред Националната болница. Беше припаднала на път към родилното. За малко не изгуби и собствения си живот.

— Този шибан живот! — каза тя отново и загаси цигарата си върху плота на бюрото.

Телефонът върху нощното шкафче иззвъня. Ева Линд си беше тръгнала и Ерлендур си бе легнал. Обаждаше се Марион Брием.

— Знаеш ли колко е часът? — попита Ерлендур и погледна часовника на ръката си. Минаваше полунощ.

— Не — отвърна Марион. — Мислех си за слюнката.

— За слюнката по презерватива ли? — каза Ерлендур, прекалено сънен, за да се ядоса.

— Разбира се, за какво друго. Те вероятно ще го открият сами, но не пречи да им се напомни за кортизола17.

— Ще говоря с Техническия отдел, със сигурност ще ни кажат нещо и за кортизола.

— Ще можеш да стигнеш до някакви изводи чрез него, да разбереш какво се е случило в стаичката в мазето.

— Знам, Марион. Нещо друго?

— Исках само да ти напомня за кортизола.

— Лека нощ, Марион.

— Лека нощ.

Ден трети

9