Гласът

— Това е абсурд! — продължи Уапшот, като повиши глас. — От много дълго време исках да се срещна с този човек. От години. Не може да говориш сериозно!

— Къде беше вчера по това време? — попита Ерлендур.

— В града — отвърна Уапшот. — Бях в центъра. В магазин за колекционери, който е на главната търговска улица, после отидох да ям в индийски ресторант, недалеч оттук.

— От няколко дни си в хотела. Защо не се видя с Гвюдлойгур?

— Чакай… не каза ли, че е мъртъв? Какво имаш предвид?

— Не си ли искал да се видиш с него веднага щом си се настанил тук? Каза, че дълго време си мечтал да се срещнете. Защо си чакал толкова дълго?

— Той определи времето и мястото. Господи, в какво се замесих!

— По какъв начин си поддържал контакт с него? И какво искаш да кажеш с това „едностранно обожание“?

Хенри Уапшот го погледна.

— Имам предвид… — започна той, но Ерлендур не му позволи да си довърши изречението.

— Знаеше ли, че той работи тук в хотела?

— Да.

— Как разбра?

— Проучих го. Винаги проучвам нещата си добре. Във връзка с колекционерството.

— Затова ли се настани в този хотел?

— Да.

— Купувал си от него плочи ли? — продължи Ерлендур. — Покрай това ли се познавахте? Двама колекционери с едни и същи интереси?

— Както ти казах вече, аз не го познавах, но исках да се запозная с него лично.

— Какво имаш предвид?

— Ти май нямаш и идея кой е бил този човек, нали? — каза Уапшот, който изглеждаше учуден, че Ерлендур не знае кой е Гвюдлойгур Егилсон.

— Той беше иконом или портиер и Дядо Коледа — отвърна Ерлендур. — Има ли друго, което трябва да знам?

— Знаеш ли в какво съм се специализирал? — попита Уапшот. — Нямам представа дали познаваш колекционерството изобщо и по-специално събирачите на плочи, но повечето колекционери се специализират в нещо. Хората могат да станат доста ексцентрични в тази област. Направо е невероятно какви неща започват да събират. Чух за човек, който притежава торбички за повръщане от почти всички авиокомпании. Знам също за жена, която колекционира коси от кукли Барби.

Уапшот погледна Ерлендур.

— Знаеш ли в какво съм се специализирал? — повтори той.

Ерлендур поклати глава. Не беше съвсем сигурен дали е разбрал правилно това с торбичките за повръщане. И другото, за косите от кукли Барби — това пък какво беше?

— Специализирал съм се в момчешки хорове — каза Уапшот.

— Момчешки хорове ли?

— И не само момчешки хорове. Специално се интересувам от момчетата, пеещи в хор.

Ерлендур се колебаеше, несигурен дали е разбрал събеседника си правилно.

— Момчета, пеещи в хор?

— Да.

— Значи, събираш плочи с момчета хористи?

— Да. Естествено, събирам и други плочи, но момчетата хористи са, как да го кажа, моята страст.

— А какво общо има това с Гвюдлойгур?

Хенри Уапшот се усмихна. Протегна се към черната кожена чанта, която носеше със себе си. Отвори я и извади от нея малка обложка с грамофонна плоча 45 оборота.

Англичанинът извади от горния си джоб очила и изпусна на земята някаква бяла хартия. Ерлендур се наведе да я вдигне и прочете името „Brenner’s“, напечатано върху нея със зелени букви.

— Благодаря! — каза Уапшот. — Салфетка от хотел в Германия. Колекционерството е страст — добави той извинително.

Ерлендур кимна.

— Исках да го помоля да ми даде автограф на обложката — продължи Уапшот и подаде плочата на Ерлендур.

На предната корица стоеше позлатен надпис в дъга, „Гвюдлойгур Егилсон“, и черно-бяла снимка на усмихнато момче, едва ли на повече от дванайсет години, с лунички и с коса, грижливо сресана на път.

— Той е имал забележителен глас — рече Уапшот. — Но дошъл пубертетът и… — англичанинът примирено вдигна рамене. В гласа му се долавяше тъга и съжаление. — Странно ми е, че не знаеш кой е или не си чувал за него, а пък работиш по разследването на неговата смърт. Навремето той трябва да е бил изключително популярно име. Според моята информация може да се каже, че е бил дете звезда.

Ерлендур вдигна поглед от обложката към Уапшот.

— Дете звезда?

— Издадени са две плочи — с негова солова песен и с църковен хор. Трябва да е бил голямо име тук в Исландия. Навремето.

— Дете звезда — повтори Ерлендур. — Искаш да кажеш като Шърли Темпъл? Подобно дете звезда?

— Вероятно, за вашите мащаби. Тук в Исландия, имам предвид. Отдалечена страна с малък народ. Той трябва да е бил много известен, макар да изглежда, че сега всички са забравили за него. Шърли Темпъл, естествено, беше…

— Малката принцеса — каза Ерлендур тихо на себе си.

— Какво?

— Не знаех, че той е бил дете звезда.

— Било е преди много години.

— И какво? Записвал е плочи?

— Да.

— Които ти колекционираш?

— Опитвам се да купувам екземпляри. Специализирал съм се в хористи момчета като него. Той е имал уникален глас като момче.

— Хорист, значи? — рече Ерлендур сам на себе си.

В съзнанието му изплува плаката с „Малката принцеса“ от стената в стаичката и тъкмо да поиска от Уапшот повече подробности за детето звезда Гвюдлойгур, когато чу глас над себе си.

— Ето къде си!