Гласът

— За загинали хора — отвърна той. — За смърт в планините, за безследно изчезнали. Има цели томове по тия въпроси. Бяха популярни едно време.

— За загинали хора? — учуди се тя.

— Ами да, и за много други неща. Чета много. История. Записки. Хроники.

— Всичко, което е старо и отминало — обобщи тя.

Той кимна.

— Но защо за загинали хора? За безследно изчезнали? Това не е ли ужасяващо четиво?

Ерлендур се усмихна на себе си.

— Би трябвало да поработиш в полицията! — каза той.

В този кратък момент от вечерта тя беше докоснала място в съзнанието му, оградено старателно и затворено дори за него самия. Ерлендур не искаше да говори за това. Ева Линд знаеше нещичко, но не беше много запозната с проблема, затова не го свързваше специално с интереса му към смъртните случаи. Той дълго мълча, преди да каже:

— Сигурно е от възрастта. — И веднага съжали за лъжата. — А ти? Какво правиш, когато не тикаш клечки с памук в устите на хората?

Опита се да върне разговора назад, да бъде забавен, но връзката между двамата се бе разпаднала. По негова вина.

— Всъщност аз никога не съм имала време за друго, освен за работа — каза жената, усещайки, че неволно е засегнала тема, за която той не иска да говори.

Стана неспокойна и Ерлендур го забеляза.

— Мисля, че би трябвало пак да се срещнем в най-скоро време — каза той, за да приключи с всичко това.

Лъжата не се оказа по силите му.

— Непременно — рече Валгердур. — Доста се колебаех, ако трябва да съм честна, но не съжалявам, че се видяхме. Искам да знаеш това.

— Аз също — увери я той.

— Добре. Благодаря ти за всичко. Благодаря и за драмбуйето — добави тя и допи ликьора си.

Ерлендур също си беше взел чаша с драмбуйе за компания, но не я бе докоснал.

Ерлендур лежеше напряко на леглото си в хотелската стая и гледаше в тавана. Беше с дрехи — все още бе студено. Навън валеше сняг, мек, топъл и красив сняг, който падаше нежно на земята и моментално се топеше. Не беше онзи твърд и безмилостен сняг, който убиваше и осакатяваше.

„Какви са тия петна?“ — попита Елинборг бащата.

„Петна ли? — възкликна той. — Какви петна?“

„Тук на килима“ — каза Ерлендур.

С Елинборг бяха дошли от болницата, където посетиха момчето. Греещото от запад слънце бе осветило килима на стълбището, което водеше към стаята на момчето.

„Не виждам никакви петна“ — каза бащата и се наведе, за да огледа килима.

„Съвсем ясно се виждат на тази светлина“ — рече Елинборг и погледна през прозореца към слънцето, което беше слязло ниско в небето и направо заслепяваше очите.

После обърна поглед към бежовите плочки от мрамор, които сякаш горяха върху пода в стаята. Недалеч от стълбището се виждаше красив шкаф за вино. В него имаше скъпи ликьори и бутилки със силни бели и червени вина, които лежаха наклонени върху специални стойки. Шкафът имаше две стъклени вратички и Ерлендур видя върху едната от тях неясни следи от забърсване с парцал. На страната на шкафа откъм стълбището се виждаше малка капчица, която се бе стекла надолу и оставила следа от около сантиметър и половина. Елинборг я докосна с пръст, беше лепкава.

„Станало ли е нещо тук покрай шкафа?“ — попита Ерлендур.

Бащата го погледна.

„За какво говориш?“

„Сякаш нещо го е опръскало. Избърсал си го неотдавна.“

„Не — каза бащата. — Не е неотдавна.“

„Тези следи на стълбите — намеси се Елинборг. — Приличат ми на следи от дете, или нещо бъркам?“

„Не виждам никакви следи на стълбите — отвърна бащата. — Одеве говореше за петна. Сега пък за следи. Какво се опитваш да кажеш?“

„Вкъщи ли си беше, когато са нападнали момчето?“

Бащата не каза нищо.

„Нападението е извършено в училището — продължи Елинборг. — Учебният ден е бил свършил и той е играл футбол. И когато си е тръгнал за къщи, са го нападнали. Мислехме, че това се е случило. Той не е говорил с теб, не можа да говори и с нас. Мисля си, че не е искал. Не е смеел. Може би защото момчетата са му казали, че ще го убият, ако ги издаде на полицията. А може и защото някой друг го е заплашил, че ще го убие, ако говори с нас.“

„Накъде биеш?“

„Защо си се прибрал по-рано от работа в онзи ден? Прибрал си се у дома по обед. Момчето е допълзяло до къщи и се е качило в стаята си, а скоро след това ти си дошъл и си позвънил на полицията и за линейка.“

Елинборг и преди се бе чудила какво е правел бащата вкъщи по средата на деня в работно време, но не беше го питала за това досега.

„Никой не е виждал момчето да се прибира у дома след училище“ — обясни Ерлендур.

„Ти да не би да искаш да кажеш, че аз съм нападнал… Че аз съм се отнесъл по този начин с момчето ми? Да не би това да намекваш?“

„Имаш ли нещо против да вземем проби от килима?“

„Мисля, че трябва да се махате оттук“ — каза бащата.

„Аз нищо не намеквам — продължи Ерлендур. — Момчето ще разкаже в края на краищата какво се е случило. Може да не е сега или след седмица, може да не е след месец или година, но ще разкаже.“

„Вън! — извика бащата, изпълнен с ярост и възмущение. — Как си позволяваш ти… как си позволявате вие… Тръгвайте си! Махайте се! Вън!“