Гласът

Обърна се и погледна нагоре. Валгердур стоеше до него и се усмихваше. Чантата с биологичните проби вече не беше с нея. Облечена бе в тънко кожено палто, което стигаше до коленете й, под него носеше красив червен пуловер и беше гримирана толкова дискретно, че почти не се забелязваше.

— Поканата важи ли още? — попита тя.

Ерлендур скочи на крака. Уапшот се беше изправил преди него.

— Извинявай — каза Ерлендур, — не осъзнах, че… Естествено! — Той се усмихна. — Разбира се!

8

Преместиха се в бара до трапезарията, след като се наситиха на шведската маса и пиха кафе подир яденето. Ерлендур купи напитки за двамата и седнаха в най-отдалеченото сепаре на бара. Тя му каза, че не може да остане дълго, и Ерлендур видя в това учтиво предупреждение. Не че смяташе да я покани в стаята си, това и през ум не му минаваше и тя го знаеше добре, но усети в държането й някакво безпокойство, някаква защитна стена, също като при хората, които изпращаха при него за разпит. А може би тя самата не знаеше какво прави.

Явно й беше интересно да разговаря с разследващ полицай и искаше да узнае всичко за неговата работа и за престъпленията, и как точно лови престъпниците. Ерлендур й каза, че в основни линии всичко е скучна административна работа.

— Но престъпленията вече са станали много по-тежки — каза тя. — Така пише във вестниците. Много по-отвратителни.

— Не знам — отвърна Ерлендур. — Престъпленията винаги са отвратителни.

— Постоянно чуваме за дрога, за рекетьори, които нападат деца, задлъжнели заради наркотици. И ако децата не могат да платят, събирачите на дългове се нахвърлят върху семействата им.

— Да — каза Ерлендур, който понякога имаше притеснения за Ева Линд именно поради подобни причини. — Светът значително се промени. Насилието стана много по-грубо.

Замълчаха.

Ерлендур се опита да намери тема на разговор, но жените бяха за него непознат свят. Онези, с които общуваше, не можеха да го подготвят за „романтична вечер“ като тази, ако можеше да я нарече така. С Елинборг бяха добри приятели и колеги, свързваше ги привързаност, която се бе създала след дълги години съвместна работа и общи патила. Ева Линд пък беше детето, за което винаги се притесняваше. Халдора беше жената, за която се бе оженил преди цяло едно поколение и с която се бе развел, спечелвайки си единствено омразата й. Тези бяха жените в живота му, ако не се брояха спорадичните запознанства, които му носеха само разочарования.

— Ами ти? — попита той, когато се настаниха в сепарето. — Как така промени решението си?

— Не знам — отговори тя. — Не бях получавала подобна покана от много време насам. А на теб как ти хрумна да ме поканиш на среща?

— Нямам представа. Казах го ей така, спонтанно. И аз не съм бил на среща от много време.

Усмихнаха се.

Той й разказа за Ева Линд и за сина си Синдри. Тя също му каза, че има двама синове, вече пораснали. Ерлендур усети, че жената няма желание да говори за себе си и за положението си, и това бе добре дошло, не искаше да любопитства за живота й.

— Стигнахте ли до нещо за убития?

— Не, до нищо. Човекът, с когото говорех тук…

— Попречих ли ви? Не знаех, че е свързано с разследването.

— Няма проблем — каза Ерлендур. — Той колекционира плочи, грамофонни плочи, и се оказа, че мъжът от мазето е бил звезда като дете. Преди много години.

— Звезда ли?

— Записвали са песните му на плочи.

— Мога да си представя колко е трудно за дете да бъде звезда — вметна Валгердур. — Дете с всевъзможни очаквания и мечти, които обикновено не се сбъдват. Какво според теб им се случва след това?

— Ами заравят се в някоя стаичка и се надяват никой да не си спомни за тях.

— Така ли мислиш?

— Не знам. Може би някои си спомнят за него.

— Смяташ ли, че това е свързано с убийството му?

— Кое?

— Че е бил звезда като дете.

Ерлендур се опитваше да говори колкото се може по-малко за разследването, но не искаше да изглежда дръпнат и необщителен. Не беше имал време да обмисли този въпрос за себе си и не знаеше дали ще се окаже от някакво значение.

— Не знаем — рече той. — Тепърва ще става ясно.

Млъкнаха.

— Ти не си бил никаква звезда като дете — каза тя и се усмихна.

— Не съм бил — отвърна Ерлендур. — За нищо не ме биваше.

— Същото е и с мен — поясни Валгердур. — Все още рисувам като тригодишно дете.

— Какво правиш, когато не си на работа? — попита тя след известно мълчание.

Въпросът свари Ерлендур неподготвен и той се поколеба. Жената се усмихна.

— Нямах намерение да бъда недискретна — каза тя, когато той не отговори.

— Не, просто… не съм свикнал да говоря за себе си — отвърна Ерлендур.

Не можеше да й каже, че играе голф или практикува някакъв друг спорт. Едно време се интересуваше от бокс, но това беше отминало. Никога не ходеше на кино, рядко гледаше и телевизия, не ходеше на театър. Пътешестваше сам по страната през летата, но през последните години и от това се бе отказал. Какво ли правеше, когато не беше на работа? Сам не знаеше. През повечето време стоеше сам вкъщи.

— Много чета — каза той внезапно.

— И какво четеш? — попита тя.

Той отново се поколеба, а тя пак се усмихна.

— Толкова ли е трудно?