Гласът

Елинборг започна да му разказва за себе си, каква била, какво правела в полицията и как искала да пипне онези, които са му направили това. Ерлендур стоеше настрани и само ги наблюдаваше. Момчето гледаше втренчено Елинборг. Тя знаеше, че може да говори с момчето само в присъствието на родителите му. Бяха си определили среща с бащата в болницата, но след половинчасово чакане той така и не се появи.

„Кои бяха?“ — бе попитала Елинборг накрая, когато сметна, че е дошло времето да мине към въпроса.

Момчето продължи да я гледа, но не отговори.

„Кои ти направиха това? Можеш да ми разкажеш, няма от какво да се боиш. Те няма да те нападнат отново. Обещавам ти!“

Момчето премести очи към Ерлендур.

„Момчетата от училището ли бяха? — попита Елинборг. — Големите момчета. Знаем, че двама от онези, които смятаме, че са те нападнали, са проблемни младежи. И преди са нападали деца като теб, но не толкова жестоко. Отричат да са ти направили нещо, но установихме, че и двамата са били в училището по същото време, когато си бил нападнат. Избягали са от последния час.“

Момчето гледаше Елинборг и мълчеше. Тя бе ходила в училището да говори с директора и другите учители, беше ходила и в домовете на двете по-големи момчета да се запознае с обстоятелствата. Чу ги как отричат да са направили каквото и да било на пребитото момче. Бащата на единия от младежите беше лежал в затвора Литла Хройн.

В този момент в стаята влезе педиатърът и им каза, че момчето се нуждае от почивка, трябвало да дойдат по-късно. Елинборг кимна и се отправи към вратата. Ерлендур я последва.

По-късно през същия ден двамата се бяха срещнали с бащата на момчето в дома му. Бащата им обясни, че трябвало да проведе спешен конферентен разговор по телефона със свои партньори от Германия и Щатите и поради това не успял да дойде в болницата. Ангажиментът изникнал неочаквано, така им каза, и когато успял да се освободи, полицаите вече си били тръгнали.

Докато той говореше, зимното слънце освети през прозореца на стаята мраморния под в помещението, както и килима, който застилаше стълбището към горния етаж. Елинборг стоеше и слушаше, когато забеляза петънца по килима, както и на първото стъпало.

Малки следи, нямаше да ги забележи, ако не ги беше огряло зимното слънце.

Следи, които бяха почти изчезнали от килима при почистването и на пръв поглед можеха да минат за част от текстурата на материята.

Петната се оказаха отпечатъци от малки крака.

— Там ли си? — попита Елинборг в телефона. — Ерлендур, там ли си?

Ерлендур дойде на себе си.

— Обади ми се, когато си тръгне — каза той и прекъсна разговора.

Главният сервитьор на хотела беше човек на възраст около четиридесетте, слаб като глист, облечен в черен костюм, с черни, излъскани до блясък лачени обувки. Разглеждаше листа с резервации за вечерта, който висеше на малка кука на стената в трапезарията. Когато Ерлендур се представи и попита дали ще може да го откъсне от заниманията му за момент, главният сервитьор благоволи да вдигне глава. Имаше фини черни мустаци и набола тъмна брада, която сигурно бръснеше поне два пъти дневно, кафеникав тен на лицето и кафяви очи.

— Всъщност изобщо не познавам Гюли — рече мъжът, като се представи с името Роузант. — Ужасно е това, което му се случи. Успяхте ли да откриете нещо?

— Нищо — отвърна Ерлендур кратко и недружелюбно.

В мислите си беше при лаборантката от патологията и при бащата, който беше пребил сина си, и при дъщеря си, Ева Линд, която му беше казала, че няма да може да издържи още дълго. Той знаеше какво означава това, но все пак се надяваше да греши.

— Много работа покрай празниците, нали? — каза Ерлендур.

— Опитваме се да оползотворим максимално сезона. Опитваме се да пълним трапезарията по три пъти на всяко хранене. Това може да се окаже доста трудно, защото някои смятат, че след като са платили веднъж за шведската маса, могат да я вземат цялата със себе си. А убийството в мазето не ни се отразява добре.

— Да, не ви се отразява добре — обобщи Ерлендур безразлично. — Значи, ти не си работил тук дълго време, след като не познаваш Гюли?

— Не, само две години. Нямах много вземане-даване с него.

— Кой мислиш го е познавал най-добре тук в хотела? Или изобщо в живота.

— Не знам — отвърна главният сервитьор и поглади с показалец мустака си. — За този човек не знам нищо. Може би камериерките. Кога ще разберем за пробите от слюнките?

— Да разберете какво?

— Кой е бил с него. Това не беше ли за ДНК тест?

— Беше — потвърди Ерлендур.

— Не трябва ли да изпратите пробите в чужбина?

Ерлендур кимна.

— Знаеш ли да е имал той някакви посещения долу в мазето? От хора, които не са свързани с хотела?

— Тук има голямо движение, но така е с хотелите. Хората влизат и излизат, пълзят като мравки нагоре-надолу, никога не е спокойно. В училището за сервитьори ни казваха, че хотелът не означава сграда или стаи, нито дори обслужване, а хора. Хотелът е тълпа от хора. Нищо друго. Ние трябва да се погрижим да им е добре. Да се чувстват сякаш са си у дома. Това е положението с хотелите.