Гласът

Спокойствието на сутрешната закуска бе прекъснато от врявата, която се разнесе от кухнята. Гостите на хотела се спогледаха. Чуваше се мъжки глас да ругае гръмогласно, но не бе възможно да се разбере за какво става въпрос. Ерлендур и Сигурдур Оли станаха от масата и влязоха в кухнята. Гласът принадлежеше на готвача, който бе заловил Ерлендур да тика в устата си телешкия език. Готвачът изливаше гнева си върху лаборантка от патологията, която искаше да му вземе проба от слюнката.

— … и се разкарай оттук с тия клечки! — крещеше готвачът срещу някаква към петдесетгодишна жена, която беше отворила малка кутийка за проби върху масата. Жената настоя още по-учтиво въпреки яростната реакция на готвача, но това не доведе до нищо. Когато видя Ерлендур и Сигурдур Оли да влизат, той побесня още повече.

— Абе, вие да не сте откачени? — изкрещя той. — Да не мислите, че аз съм слязъл долу при Гюли да му сложа капут на пишката? Наред ли сте? Малоумници! Дума да не става! Все ми е тая какво ще кажете. Можете да ме тикнете в пандиза и да хвърлите ключа след това, но аз няма да участвам в тази простотия! Чувате ли какво ви говоря? Проклети идиоти!

И с бързи крачки излезе от кухнята, изпълнен с мъжествено възмущение, впечатлението от което обаче доста се отслабваше от коминообразната му готварска шапка. Ерлендур се усмихна. Погледна към жената от патологията, която се хилеше насреща му, и избухна в смях. Това намали напрежението в кухнята. Готвачите и сервитьорите, които се бяха събрали там, се разсмяха високо.

— Толкова ли трудно върви? — попита Ерлендур лаборантката.

— О, не, съвсем не — отвърна тя. — Всъщност всички показват голямо разбиране. Този е първият, който прави сцена.

Тя отново се усмихна и на Ерлендур му се стори, че усмивката й е красива. На височина беше колкото него, имаше гъста светла коса, подстригана късо. Облекла бе шарена плетена жилетка, закопчана отпред. Под жилетката се виждаше бяла фланелка. Носеше джинси и бе обута в качествени черни кожени обувки.

— Казвам се Ерлендур — спонтанно каза той и протегна ръка.

Жената леко се смути.

— Да — кимна тя и пое ръката му. — Аз се казвам Валгердур.

— Валгердур? — повтори той.

Не видя по пръстите й сватбена халка.

Мобилният телефон на Ерлендур иззвъня в джоба му.

— Извинявай — рече той и отговори на обаждането.

Чу в слушалката добре познат глас да пита за него.

— Ти ли си? — каза гласът.

— Да, аз съм — отговори Ерлендур.

— Не мога да се оправя с тия мобилни телефони — продължи гласът в телефона. — Къде се намираш? В хотела ли си? Може би бързаш за някъде. Да не си в асансьор?

— В хотела съм. — Ерлендур закри с ръка апарата и помоли Валгердур да го изчака. След това отиде в трапезарията, а оттам излезе в преддверието. Обаждаше се Марион Брием.

— В хотела ли спиш? — попита Марион. — Какво става с тебе? Защо не се прибираш вкъщи?

Марион Брием работеше в Държавната разследваща полиция, когато тази организация все още съществуваше и се казваше така. Бяха колеги с Ерлендур. Брием ръководеше следствието, когато Ерлендур постъпи там, и практически го въведе в работата на разследващия полицай. И досега понякога се обаждаше на Ерлендур и му мрънкаше, че не идва да се видят. Ерлендур никога не бе харесвал особено своя бивш шеф и колега и нямаше никаква специална нужда да ходи да се вижда с него. Може би защото доста си приличаха. Може би защото съзираше у Марион своето собствено бъдеще и искаше да го избегне. В старостта си Марион живееше самотен и скучен живот.

— Защо ми звъниш? — попита Ерлендур.

— Все още има хора, които ме държат в течение на нещата, за разлика от теб — каза Марион.

Ерлендур искаше да прекъсне разговора, но се поколеба. Случвало се беше и преди Марион да му бъде от помощ, без да му се налага да моли за това. Не биваше да бъде толкова груб.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Ерлендур.

— Дай ми името на човека. Може пък да успея да открия нещо за него, което вие пропускате.

— Ей, няма да се спреш ти!

— Скучно ми е — сподели Марион. — Не можеш да си представиш колко ми е скучно! Излязох в пенсия преди почти десет години и мога да ти кажа, че всеки ден в пенсия е дълъг като вечността. Всеки ден е като хиляда години.

— Има различни занимания за възрастните хора — каза Ерлендур. — Защо не пробваш с бинго?

— Бинго! — изръмжа Марион.

Ерлендур каза името на Гвюдлойгур, накратко въведе Марион в естеството на разследването и му каза довиждане, като се постара да не звучи грубо.

Телефонът звънна отново след секунда.

— Да — каза Ерлендур.

— Открихме бележка в стаята на човека — чу се гласът в телефона.

Беше началникът на отдела по съдебна медицина.

— Каква бележка?

— Написано е: Хенри 18:30.

— Хенри? Чакай, в колко часа момичето е открило Дядо Коледа?

— Около седем.

— Значи, този Хенри е можел да бъде в стаята му, когато е бил убит.

— Не знам. Има и още нещо.

— Какво?

— Може да се окаже, че презервативът е на Дядо Коледа. В джоба на униформата му открихме кутийка с презервативи. Кутийка за десет кондома. Три липсват.

— Нещо друго?