Гласът

— Виж, това е голям хотел — рече той накрая. — Не можем да следим всичко, което се случва. Ако говорим директно за проституция, опитваме се да спрем подобни неща, за това спор няма, но е трудно да се справим напълно. Ако видим нещо необичайно, се намесваме. От друга страна, гостите ни са свободни да правят каквото поискат в стаите си.

— Чужденци и корабовладелци от страната. Не каза ли, че такива са твоите гости?

— Да, и много други, естествено. Това не е евтин хотел. Това е класен хотел и обикновено гостите ни имат достатъчно средства да си го позволят. Тук не се случват простотии и, за бога, внимавай да не плъзнат слухове за нещо подобно. И без туй конкуренцията е много жестока, а с убийството направо си взехме белята.

Управителят на хотела млъкна.

— Смяташ ли да продължаваш да нощуваш в хотела? — попита той след малко. — Не мислиш ли, че не е редно, откъдето и да го погледнеш?

— Единственото, което не е редно, е мъртъв Дядо Коледа в мазето — каза Ерлендур и се усмихна.

После видя лаборантката да излиза от бара на приземния етаж с чанта за взимане на проби в ръката. Кимна за довиждане на управителя и тръгна към жената. Тя вървеше с гръб към него в посока към гардеробната до страничната входна врата на хотела.

— Как върви? — попита Ерлендур.

Жената се обърна и веднага го позна, но продължи пътя си.

— Ти ли ръководиш разследването? — попита тя и влезе в съблекалнята, където взе палтото си от една закачалка и помоли Ерлендур да подържи чантата й с пробите.

— Ами позволяват ми да участвам — отвърна Ерлендур.

— Не всички бяха очаровани от идеята за взимане на проби от слюнката — обясни тя. — Имам предвид не само готвача.

— Като начало трябва да изключим хората от персонала, за да можем да се съсредоточим върху нещо друго. Мисля, че ви беше казано да давате това обяснение.

— Не свърши работа. Научихте ли нещо?

— Това е старо исландско име, нали? Валгердур? — каза Ерлендур, без да отговори на въпроса й.

Тя се усмихна.

— Не можеш да говориш за разследването ли?

— Не.

— Лошо ли ти се струва това? Че Валгердур е старо име?

— На мен? Не, аз… — Ерлендур се поколеба.

— Нещо конкретно ли искаше да питаш? — попита Валгердур и протегна ръка към чантата с пробите.

Усмихна се на този мъж, който стоеше пред нея в закопчаната си плетена жилетка под износеното сако с протрити кръпки на ръкавите и я гледаше с тъжни очи. Бяха на една възраст, но той изглеждаше десетина години по-стар от нея.

Ерлендур я погледна внимателно, преди да отговори. Имаше нещо у тази жена. Пък и никъде не видя пръстен.

— Иска ми се да знам дали бих могъл да те поканя тази вечер тук на шведска маса, всичко е много вкусно.

Изрече тия думи, без да се замисли, без да знае нищо за нея, без никаква надежда за положителен отговор, но въпреки това ги изрече. Чакаше и си мислеше, че тя вероятно ще започне да се смее, че е омъжена с четири деца, с еднофамилна къща и вила, с празненства по повод на първото причастие и завършването на училище, че вече е оженила най-голямото си дете и чака единствено да остарее на спокойствие с любимия си съпруг.

— Благодаря ти — отвърна тя. — Много мила покана. Но… за съжаление, не мога. Благодаря все пак.

Тя взе чантата си, за момент сякаш се поколеба, погледна го, но тръгна и излезе от хотела. Ерлендур остана сам в гардеробната. Чувстваше се леко зашеметен. Не беше канил жена на среща от години. Телефонът започна да звъни в джоба на сакото му. Извади го и натисна копчето за отговор, мислейки за нещо съвсем друго. Беше Елинборг.

— Той влиза в залата — каза тя почти шепнейки.

— Моля? — не разбра Ерлендур.

— Бащата влиза в залата с адвокатите си, двама са. Трябват му най-малко двама, за да го оправдаят.

— Има ли хора? — попита Ерлендур.

— Съвсем малко. Мисля, че са роднини от страна на майката, има и репортери.

— Как изглежда той?

— Не изглежда обезпокоен, не повече от обикновено, в костюм, с вратовръзка, все едно ще ходи на вечеря. Няма съвест този човек.

Ерлендур бе отишъл заедно с Елинборг в болницата, за да говорят с момчето веднага щом главният лекар разреши това. То беше току-що излязло от операция и лежеше в детското отделение заедно с други деца. По стените на помещението висяха рисунки, по леглата се валяха играчки, родители седяха до леглата, уморени след безсънните нощи, безкрайно угрижени заради децата си.

Елинборг седна до момчето. То бе с превръзка на главата, от лицето му се виждаха само устата и очите, които оглеждаха полицаите с подозрение. Ръката му беше в гипс и висеше на малка кука. Под одеялото все още беше с превръзките от операцията. Бяха успели да спасят далака му. Докторът каза, че полицаите могат да говорят с момчето, но дали то ще иска да говори с тях — това било съвсем друга работа.