Гласът

— Мисля си за колекционерите на плочи като Уапшот, макар те, разбира се, да не са извратени като него. Питам се дали събирането не е свързано с някаква натрапчива идея от детството. Дали не е свързано с нуждата им да държат нещо, което иначе би изчезнало от живота им, а те искат да го запазят възможно най-дълго. Колекционирането не е ли опит да се съхрани нещо от детството? Нещо, свързано със спомените на човека, нещо, което той не иска да пусне и постоянно подхранва и отглежда чрез болезнената си склонност?

— Един вид, Уапшот колекционира плочи на момчета хористи от носталгия по детството? — попита Елинборг.

— И когато детската му мечта се появява в действителност тук в хотела, той превърта — допълни Сигурдур Оли. — Момчето е станало мъж на средна възраст. Нещо подобно ли намекваш?

— Не знам.

Ерлендур разсеяно оглеждаше туристите в бара. Забеляза човек на средна възраст, азиатец, но говореше английски с американски акцент. Беше с нова видеокамера и снимаше приятелите си. На Ерлендур изведнъж му просветна — може би в хотела имаше охранителни камери. Изобщо не се бе замислял за това. Управителят не бе споменавал за такива, нито пък шефът на рецепцията. Погледна Сигурдур Оли и Елинборг.

— Абе, вие питахте ли дали има охранителни камери в хотела? — попита той.

Колегите му се спогледаха.

— Не трябваше ли ти да провериш това? — каза Сигурдур Оли.

— Забравих! — отвърна Елинборг. — Коледата и всичко това…! Просто забравих.

Шефът на рецепцията погледна Ерлендур и поклати глава. Каза, че по този въпрос в хотела следвали много твърда политика. Никакви охранителни камери нямало в сградата, нито във фоайето, на рецепцията, в асансьора или коридорите, нито по стаите. Особено по стаите, естествено.

— Иначе тук нямаше да има никакви гости — обясни шефът на рецепцията сериозно.

— Да, досетих се — отвърна Ерлендур разочаровано.

За кратък миг бе хранил надежда, че камерите са записали нещо, което да им е от полза, което не се припокрива със свидетелските показания, нещо различно от откритото от полицаите.

Отдалечи се от рецепцията и мислеше да се върне в бара, когато шефът на рецепцията го повика.

— Тук, в южната част, от другата страна на сградата има банков клон. Има и туристически магазинчета. Оттам може да се влезе в хотела. Значително по-малко хора използват този вход. Банката със сигурност има охранителни камери. Но те най-вероятно са записали само клиенти на банката.

Ерлендур беше вече забелязал тази банка и магазинчетата. Отправи се натам, но банковият клон беше затворен. Погледна нагоре и съгледа над вратата почти невидимото око на камера. Банката беше пуста. Почука на стъклото на вратата толкова силно, че тя започна да се тресе, но нищо не се случи. Накрая вдигна телефона си и нареди управителят на клона да се яви незабавно.

Докато чакаше, Ерлендур разгледа стоките, които се продаваха в туристическите магазинчета на безбожна цена: чинии с нарисувани по тях Гутлфос34 и Гейзир35, статуетки на Тор36, ключодържатели с лисича козина, стенни плакати с видовете китове, които могат да се срещнат по бреговете на страната, палта от тюленова кожа, които струваха колкото месечната му заплата. Науми си да си купи нещо за спомен от тази чудновата Турист-Исландия, дето я нямаше никъде другаде, освен в съзнанието на богатите туристи, но не успя да намери нищо достатъчно евтино.

Управителят на банковия клон беше около четиридесетгодишна жена. Готвеше се да ходи на коледно гости и изобщо не остана доволна от това, че я забавиха. Първоначално си помисли, че са обрали нейния банков клон. Двамата униформени полицаи, които похлопаха на вратата й и я помолиха да ги последва, не й казаха за какво става въпрос. Изгледа със сърдити очи чакащия пред банката Ерлендур, след като той й съобщи, че трябва да прегледа записите от охранителната й камера. Запали си нова цигара от фаса на старата, а Ерлендур си помисли, че не беше срещал такъв истински пушач от години.

— Това не можеше ли да почака до утре? — попита тя студено.

Ерлендур сякаш чу как от устата й падат ледени висулки и си каза, че не би искал да дължи нещо на тази жена.

— Това ще те убие — каза той и посочи цигарата.

— Още не ме е убило — отвърна тя. — Защо ме домъкна дотук?

— Заради убийството — отговори Ерлендур. — Убийството тук в хотела.

— И? — попита тя, без изобщо да се впечатли от чутото.

— Опитваме се да ускорим разследването — каза той и направи неуспешен опит да се усмихне.

— Що за глупост! — възкликна тя и направо нареди на Ерлендур да я последва. Двамата полицаи, които я доведоха, си бяха тръгнали, определено щастливи от възможността да се отърват от тази жена, която през целия път бе изливала върху им ругатни и обиди. Управителката на клона отиде с Ерлендур до служебния вход на банката, въведе код, с който отвори вратата, и му каза да побърза.