Гласът

И Коледите никога вече не бяха същите. След време родителите му намериха някакъв начин да се помирят. Майка му повече никога не спомена, че баща му не се е съобразил с желанието й. Той пък не признаваше, че е проявил странен инат, когато тя искала да му забрани да отиде в планината, че и да остави момчетата вкъщи. Нищо му нямало на времето и му се сторило, че тя твърде много се бърка в неговите работи. Родителите му предпочетоха да не говорят за случилото се помежду им, сякаш ако мълчанието бъдеше нарушено, то нямаше да остане нищо, което да ги свързва повече. В това именно мълчание Ерлендур започна да се чувства виновен, задето е оцелял.

— Защо тук е толкова студено? — попита Ева Линд и се зави по-плътно с палтото си.

— Парното не е в ред — отвърна Ерлендур. — Не ще да загрее. Какво ново при теб?

— Нищо. Мама все още се мъкне с някакъв тип. Запознали са се на едно празненство с хармоники. Не можеш дори да си представиш каква странна птица е той. Мисля, че все още използва брилянтин, реши си перчема на лимба и носи ризи с огромни яки. Започва да щрака с пръсти, щом чуе по радиото някоя стара боза: „Гордо плава моята ладия…“.

Ерлендур се усмихна. Ева за никого не се изказваше толкова гадно, колкото за „типовете“ в живота на майка й, които, изглежда, ставаха все по-смотани с всяка отминала година.

Помълчаха известно време.

— Опитвах се да си спомня каква съм била на осем години — внезапно каза Ева. — Всъщност не си спомням нищо, освен рождения ми ден. Не си спомням празненството, а само деня, когато навършвах осем години. Стоях на площадката пред блока и знаех, че имам рожден ден, ставах на осем. По някакъв начин този спомен, който иначе няма никакво значение, ме преследва оттогава. Само това — знаех, че имам рожден ден и ставам на осем години.

Тя погледна към Ерлендур.

— Каза, че той е бил осемгодишен. Когато е загинал.

— Същото лято имаше рожден ден, навърши осем.

— Защо никога не е бил намерен?

— Не знам.

— Но той е горе, в планината.

— Да.

— Костите му.

— Да.

— Осемгодишен.

— Да.

— Твоя ли беше вината? За смъртта му?

— Аз бях на десет години.

— Да, но…

— Ничия не беше вината.

— Но би трябвало да си мислил…

— Накъде биеш, Ева? Какво искаш да знаеш?

— Защо не ни потърси, мен и Синдри, след като си тръгна? — попита Ева Линд. — Защо не се опита да бъдеш с нас?

— Ева…

— Не си струваше, това ли е?

Ерлендур замълча и погледна през прозореца. Отново беше започнало да вали сняг.

— Свързваш тези две неща, така ли? — попита той накрая.

— Никога не получих обяснение за твоето заминаване. Хрумна ми, че…

— Че има нещо общо с брат ми ли? С това как е загинал? Искаш да го свържеш с това ли?

— Не знам — отвърна Ева. — Не те познавам изобщо. Минаха само няколко години, откакто те срещнах за пръв път, а и аз бях тази, която те издири. Историята с твоя брат е единственото, което знам за теб, като се изключи това, че си ченге. Никога не успях да разбера как си могъл да си тръгнеш от нас със Синдри. От децата си.

— Оставих майка ти да решава. Може би трябваше да бъда по-твърд и да получа право на свиждане с вас, но…

— … не си се интересувал — довърши изречението Ева.

— Не е вярно.

— Напротив. Защо? Защо не си се погрижил за децата си, така както е трябвало да го направиш?

Ерлендур не отговори и сведе поглед. Ева загаси третата си цигара. Изправи се, отиде до вратата на стаята и я отвори.

— Стина ще се срещне с теб утре тук в хотела — каза тя. — На обяд. Няма как да я пропуснеш, с новите й цици.

— Благодаря, че си говорила с нея.

— За нищо — добави Ева.

Поколеба се на прага на вратата.

— Какво искаш? — попита Ерлендур.

— Въобще не знам.

— Не, имам предвид като коледен подарък.

Ева погледна баща си.

— Бих искала да получа детето си обратно — каза тя и безшумно затвори вратата след себе си.

Ерлендур въздъхна тежко. Седя на леглото дълго време, без да помръдне. След това отново се зае да преглежда касетите. Човешки същества профучаваха през екрана, изпълнявайки своите коледни задачи, много от тях носеха торби и пакети с празнични покупки.

Беше стигнал до петия ден преди убийството на Гвюдлойгур, когато я видя. Първоначално я пропусна, но някъде в съзнанието му проблесна искра и той спря плейъра, превъртя касетата назад, като започна отново да преглежда кадрите. Не беше лицето й това, което събуди вниманието му. Бе нейната припряност, походката и високомерието. Ерлендур отново натисна бутона „плей“ на видеото и по-добре огледа жената в момента, в който тя влизаше в хотела. Отново върна записа назад. Около половин час по-късно тя се появи на излизане от хотела и в бърз ход мина покрай банковия клон и туристическите магазинчета. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно.

Той се изправи и втренчено се загледа в екрана на телевизора.

Това беше сестрата на Гвюдлойгур.

Тази, която не бе виждала брат си от десетилетия.

Ден пети

22