Гонитбата на Шута

Момичето пипна вратата и тя се люшна безшумно и се отвори. Влязох и се озовах в дневна. Импровизираната ми пътна торба изглеждаше тъжно не на място на деликатно резбованата маса в центъра на помещението. Подът бе облицован със стотици малки триъгълни плочки, а стените бяха изрисувани така, че да наподобяват дървеса. Стаята миришеше на лятна гора. Отвъд дневната видях стая с голямо легло, а отвъд нея — гледка, на която едва можех да повярвам. Прекосих спалнята и зяпнах в нишата зад нея. Басейн, два пъти по-голям от леглото, се пълнеше с димяща вода, ароматизирана с горски билки. Масата до него беше затрупана с дебели кърпи, тумбести гърнета със сапун и кани с благовонни масла, имаше и няколко халата в ярки цветове.

Чух как вратата се затвори зад мен. Тръгнах към водата, като смъквах дрехите си по пътя. Седнах на пода като дете, за да смъкна ботушите си, после се изправих, за да махна панталоните. Не се поколебах на ръба на басейна. Дъното му беше наклонено и загазих в него, а след това седнах в най-дълбокия край така, че водата загърна небръснатата ми брадичка. Топлината бавно проникна в плътта ми и усетих как мускулите ми се отпуснаха. Облегнах се назад и водата ме повдигна. Бавно гребнах с шепа и потърках лицето си, а след това се потопих и затърках солената пот от косата и главата си. Когато се показах навън, Шутът стоеше на ръба на басейна.

— Колко е дълбоко?

— Не покрива главата ти. — Гмурнах се отново и излязох. Било ли ми е някога през живота толкова хубаво в топла вода? Трудно ми беше да мисля за каквото и да било освен за това усещане. — Защо не си отиде в стаята?

— Това е моята стая. Със Спарк бяхме тук по-рано. Нещата ми вече са в килера. Когато слугите попитаха Настойчивост и Спарк кой си, те казаха, че си моят закрилник. Тъй че не ни отделиха.

— О. — Отпуснах се във водата и затърках отново лицето си. Зачудих се колко ли занемарен трябва да съм се сторил на краля и кралицата на Праотците. Но осъзнах, че изобщо не ме интересува какво мислят за мен. Избутах мократа коса от лицето си, изправих се и тръснах вода от главата си. Изведнъж се почувствах сънен. Широкото легло ме притегляше.

— Ще си лягам. Ако влизаш в басейна, гледай да не се удавиш.

Тръгнах към плиткия край и излязох. Взех голяма кърпа от купчината, но едва намерих воля да се подсуша, преди да закрача към леглото.

— Лек сън, Фиц — каза Шутът. И беше отново Шутът.

— Този чай… Мога да спя, Шуте. Мога да зарежа всичко. Да спра да се тревожа. Тревогата не решава нищо. Знам това. В едно отношение го знам, но в друго изглежда грешно. Сякаш ако не мисля за всичките неща, които болят, всичките неща, които съм сбъркал, значи не ме интересуват. Самоизтезанието със смъртта на Пчеличка няма да я върне. Защо трябва да си го припомням непрекъснато? — Леглото беше голямо и плоско. Нямаше никакви възглавници и завивки. Седнах на него, с кърпата около раменете, и то много бавно поддаде под тежестта на тялото ми. Изтегнах се на него. — Моли е мъртва. Пчеличка я няма. Вече не мога да усещам Нощни очи. Би трябвало просто да приема тези неща и да продължа. Може би. Или може би ти си прав. Трябва да ида и да избия всички Слуги. Нищо по-добро нямам за правене през остатъка от живота си. Защо да не направя това? — Затворих очи. Когато заговорих, чувах как думите ми се размазват. Търсех слепешком онова, което се опитвах да кажа. — Сега съм като теб. Отишъл съм отвъд края на живота си. Стигнал съм до място, където никога не съм очаквал, че ще бъда.

Гласът му бе сърдечен.

— Не се бори с това, Фиц. Не го оспорвай. За една нощ остави всичко.

Послушах го. Потънах в сън.

37. Герои и крадци