Гонитбата на Шута

— Сънувах двама ни тук. Вървяхме в този град, смеехме се и говорехме. Но толкова отдавна. Във време на дракони, когато градът беше прекрасен и не беше порутен. — Замълча, с леко отворена уста. После каза тихо: — Въздухът ухаеше на цветя. Беше като онзи първи път. В Планините, на пазарния площад.

— Ние сме дълбоко в един град на Праотци. Зданията са наситени с Умение и спомени. Не съм изненадан, че си имал такъв сън.

— Беше много сладък сън — промълви той. Стана и бавно тръгна слепешката към мен.

— Чакай. Нека аз да дойда при теб. — Стигнах до него, хванах ръката му и я поставих на рамото си. — Съжалявам, че те оставих сам да се оправиш снощи.

— Справих се чудесно.

— Не мислех да съм толкова нехаен. — И все пак, колко хубаво беше. Да мисля само за собствените си нужди и за ничии други. Колко егоистично, укорих се. Отведох го до каната с вода за миене.

— Не се извинявай. Сладкият сън ти въздейства точно както очаквах.

Торбата му беше обърната. Гардеробът на Амбър се беше изсипал по пода.

— Искаш ли да ти прибера дрехите в торбата? — попитах го.

Той се изправи, както миеше лицето си с една ръка; заопипва и намери кърпа за изтриване.

— Мила Еда, не! Ще накарам Спарк да ни прибере нещата. Фиц, ти никога не си хранил уважение към тъкан или дантела. Няма да ти ги поверя тепърва. — Тръгна към мен, ръцете му запърхаха пред него. Оголената му длан докосна рамото ми, а след това той се наведе над изсипаната торба. Намираше дрехите на допир и преценяваше тъканта. Спря и вдигна една пола. — Това синьо ли е? Или тюркоаз?

— Синьо — отвърнах и той я задели. — Гладен ли си? Да звънна ли за храна?

— Да — каза той, докато тръскаше една бяла блуза.

Мисля, че се вслушваше в ботушите ми по плочките, защото точно когато стигнах входа към дневната, каза:

— Би ли затворил вратата?

Направих го и след това огледах стаята. Прецених, че тежките мебели от тъмно дърво са от Бинград. Намерих цвете, нарисувано на виеща се лоза на рамката на вратата. Беше леко повдигнато и го пипнах. Венчелистчетата лумнаха от розово в яркочервено и отново угаснаха. Отдръпнах ръка. Не чух нищо, никакъв звънец. Отидох до прозореца. Надникнах навън озадачен, защото градината долу бе разцъфтяла буйно. Фонтан сред нея плискаше вода и птица подскачаше от клонка на клонка. Разцъфваха цветя. Нова стъпка и перспективата ми спрямо прозореца се измени. Въпреки движението на птицата и кимащите на лекия ветрец цветя нямаше прозорец. Още магия на Праотците.

Почуках на вратата за спалнята.

— Звъннах за храна.

— Можеш да влезеш — отвърна гласът на Амбър. И когато влязох, седеше пред огледалото, което не можеше да види, решеше с четка късата си светла коса, а след това я потупа. Като че ли усети, че я гледам. — Притеснява ли те това? — попита ме.

Не попитах какво има предвид.

— Колкото и да е странно, не. Ти си ти. Шутът, лорд Златен, Кехлибарен и Възлюбен. Любими. Ти си ти и се познаваме един друг толкова добре, колкото могат да се познават двама души.

— Любими — каза тя и се усмихна тъжно. Не знаех дали повтори думата ми, или ме нарече със собственото си име. Отпусна ръце на масата, тази в ръкавицата над голата. — Имаше време — започна, — когато щеше да мразиш този маскарад.

— Имаше — съгласих се. — А това е различно време.

Усмихна се на това. И кимна. Извърна главата си като да ме погледне.

— Ти… би ли искал да бъдеш Фиц, какъвто беше снощи? Мъжът, който имаше да се грижи само за себе си?

Не отговорих бързо. Можеше да хвърля вината на чая или пък да заявя, че не си спомням. Но помнех. Може би беше чаят, но той беше прав. Просто бях зарязал всичко и всички и мислех само за себе си. Някога това бе всичко, за което копнеех. Исках да бъда свободен от задължения към семейство, от дълга си към трона на Пророка. Искал бях да правя само това, което аз искам да правя и когато искам да го направя. Предната нощ бях опитал от това. Нямах представа как се беше оправил сам в непозната стая, как се беше измил или намерил дрехите, с които беше спал. Бях го изоставил да се оправи сам, с нищожните възможности, които му бяха останали.

— Не мисля, че би ти харесало много — отвърнах засрамено.

— Напротив. Защо смяташ, че те подтикнах да го изпиеш? — Бавно протегна ръка към мен. — Фиц. Би ли дошъл тук?

Ръката му в ръкавицата опипа по корема ми, докато намери моята. Хвана я и въздъхна.

— Мразя това, което ти причиних. Това, което направих на живота ти. Зависим съм от теб, сега повече от всякога, въпреки че винаги съм имал нужда от своя Катализатор, за да постигна нещо. Срам ме е като си помисля за опасността, болката и загубата, които ти причиних. Мразя да знам, че винаги си загрижен за мен и за нуждите ми.

— Загуба ли? — Бях объркан.

— Ако не бях аз, нямаше изобщо да си изгубил Моли през всички онези години.

— Не. Щях да съм мъртъв вместо това.

Той се изсмя горчиво.