Гонитбата на Шута

— Вярно. Но напук на всичко те заобичах рано в запознанството ни. Обикнах израза ти, когато Умен забоде онази игла на жакета ти. Ти му отдаде сърцето си, както аз му бях отдал моето, и за миг изпитах най-чиста завист. Защото внезапно ми се дощя да си мой. Не просто като мой Катализатор. Като мой приятел.

— Бяхме и това.

— И повече. И точно това Слугите така и не схванаха, докато не те издадох. Че си за мен повече от моя Катализатор. Но дори и аз не съзнавах пълното значение на онази близост. Че резултатът ще е дете, толкова мое, колкото твое и на Моли. Дете, дадено на нас. Защото те използвах толкова безмилостно. И дете откраднато, защото те предадох.

— Шуте. Престани. Даде ми толкова, колкото взе от мен.

Жалкото му извинително изражение ме караше да се чувствам неловко.

— Едва ли, Фиц. Едва ли.

— Ти спаси живота ми. Неведнъж.

— След като го застрашавах, обикновено. Фиц. Ако спасиш живота на едно жребче, защото възнамеряваш да го яхнеш по-късно в битка, това обагря акта с висока степен на егоизъм.

На вратата се почука. Той пусна ръката ми. За още миг постоях неподвижно. Заговори тихо:

— Прекара една нощ, без да чувстваш задължения. За една нощ можа да зарежеш скръбта. За една нощ те освободих да мислиш само за себе си. Една нощ живот така, както повечето хора живеят всеки ден. Много малък отдих. — Потупа ме по гърдите. — Иди да видиш кой чука на вратата.

Отидох. Оказа се Спарк.

— Помислих, че може би лейди Амбър ще се нуждае от помощта ми — рече тя и Амбър тутакси я повика да влезе и да ѝ помогне. Спарк се шмугна бързо покрай мен, дръпна вратата и почти я затвори и известно време послушах господарка, наставляваща младата си слугиня. На второто почукване, оказало се слугиня с масичка на колелца, двете се появиха. Спарк беше начервила устните на Амбър и бе покрила бузите ѝ с руж. Това по-скоро подчертаваше бледия люспест обгар, отколкото го прикриваше, но не казах нищо.

— Аз ще ги обслужа — каза Спарк и момичето си тръгна. Спарк откри блюдата, наля ни чай и седнах на скромна закуска с Амбър. Овесена каша със стафиди и мед. Бекон. Запарени сушени сливи.

— Спарк, яла ли си? — попитах момичето. Тя ме погледна изненадано.

— Разбира се. Преди часове, с другите слуги. Много са гостоприемни. Всички тук обичат Ефрън. Вие сте героят на деня.

— Героят — повторих тихо. Толкова странно.

— Вкусът на бекона е малко странен — отбеляза Амбър.

— Мечка е. Мечи бекон — казах ѝ. На подноса имаше и сгънат лист светлосиня хартия. Разгънах го и бързо го прочетох. — Има бележка от кралица Малта. Моли веднага щом закусим да слезем при нея. Децата ще ни чакат там. — Постарах се да не издам в гласа си мрачното си предчувствие, докато предавах съобщението.

— Ще направиш каквото можеш, Фиц. Предупреди ги.

— Предупреждението не предотвратява разочарованието — отвърнах. На Спарк казах: — Знаеш ли дали Настойчивост вече се е събудил? И дали лорд Лант също е повикан?

— Да и на двете, сър. Настойчивост подскочи от радост при възможността да разгледа града с едно от момчетата. Мисля, че и Лант отиде с тях.

Не бях предвидил това.

— Добре — измърморих. Колко ли замаян трябваше да съм бил снощи, та да не ги предупредя да не се отделят? Тревогата ми явно се бе издала на лицето ми, защото Спарк добави:

— Сигурна съм, че ще са в безопасност, сър. Какво направихте снощи за принца? Слугите само за това клюкарстваха тази сутрин. Бяха много впечатлени и жадни да ни угодят.

— Ще ми се Лант и Настойчивост да бяха малко по-предпазливи — изръмжах недоволно.

Амбър вдигна деликатно рамене.

Спарк, изглежда, вече можеше да се оправя добре из Гостната палата. Амбър сложи ръка на рамото ми и тръгнах след момичето по коридора, който помнех от предната нощ.

— Никакви прозорци няма изобщо — подхвърлих. — Само нарисувани изображения на прозорци с гледки, които се движат като истински, щом се спреш да ги погледнеш.

— Колко щях да се радвам да можех да ги видя — каза тъжно Амбър с гласа на Шута.

— Жалко, че не можеш — отвърнах и тя ме стисна по-силно за рамото за миг.

Щом стигнахме на долния етаж, дойде слуга да ни посрещне.

— Насам, ако обичате. Крал Рейн и кралица Малта ви очакват в Приемната зала.

Но когато приближихме вратата на залата, генерал Рапскал застана пред нас, скръстил ръце на гърдите си. След като вече бях отпочинал донякъде и нащрек, а и съвзел се от пътуването ни през портала на Умение, не изглеждаше толкова внушителен. Отчасти защото нямаше дракон с него. Амбър ме стисна малко по-силно за рамото.

— Какво има?

Повиших глас.

— Генерал Рапскал. Толкова е приятно да ви срещна при по-приятни обстоятелства.

— Вие придружавате крадец.

Усмивката ми изстина.

— Не ви разбирам, сър.

Погледът му пробяга към Амбър, задържа се за миг на очите ѝ и се върна на мен.

— Може би. Но ще разберете.

Избута се от стената, на която се беше облегнал, и прегради пътя ни. Слугата, който ни водеше, ахна уплашено и офейка. Никаква помощ оттам, значи. Изместих тежестта си към пръстите на краката. Амбър усети лекото ми движение и отдръпна ръката си от рамото ми, за да съм свободен да се задвижа бързо, ако се наложи.