Гонитбата на Шута

Забих поглед в краката си, засрамен. Наистина заслужаваше да го научи.

— Не е знаел никаква тайна. Не е имал никакво знание, което да им даде. Настоявали са да научат къде е синът му. А той не знаел нищо за такъв син.

— Син. — Странно изражение пробяга по лицето ѝ, сякаш не можеше да реши дали да се засмее, или да заплаче. — Тъй. Ще дадеш ли най-сетне определен отговор на въпроса, който Славея му постави преди толкова много години? Той, прочее, мъж ли е?

Поех си дъх, замълчах, после отвърнах:

— Кетрикен, той е каквото е. Много затворен.

Тя ме изгледа.

— Е, ако Шутът беше родил дете, мисля, че щях да го помня. Тъй че това му оставя само мъжката роля.

Понечих да кажа, че не всяко дете се зачева по един и същи начин. Мисълта как крал Искрен беше заел тялото ми, за да легне с нея, оставяйки ме за една нощ в кожата му на старец, помете през ума ми като буря. Присвих устни и извърнах очи.

— Ще го посетя — каза тя тихо.

Кимнах облекчено. На вратата се почука.

— Трябва да тръгвам вече, за да се срещнеш със следващия си молител.

— Не, трябва да останеш. Следващият посетител те засяга.

Не бях чак толкова изненадан, когато въведоха Уеб. Той спря след прага, докато две слугинчета влязат с подноси закуски. Подредиха всичко на една ниска маса, докато тримата се гледахме мълчаливо. Уеб се навъси за миг на маскировката ми и видях как преосмисли впечатлението си за мъжа, когото бе зърнал предната вечер. Не за първи път ме виждаше в друга роля и облик. Докато преценяваше новия ми маскарад, аз също го огледах внимателно.

Беше се променил от последния път, когато бяхме говорили. За толкова години след смъртта на птицата му — Риск — не си беше намерил нов партньор. Тази загуба беше всякла промяна в него. Когато загубих вълка си, имах чувството, че половината ми душа се е изгубила, сякаш имаше твърде много празно пространство и в ума, и в тялото ми. За известно време бях виждал тази празнота у Уеб, когато двамата с брата на Копривка, Пъргав, гостуваха на двама ни с Моли във Върбов лес. Очите му бяха загубили птичия си блясък и той вървеше все едно е пуснал корени в земята. За няколко месеца като че ли се беше състарил с десетки години.

Днес крачеше с изправени рамене, а погледът му шареше бързо из стаята, попивайки всяка подробност. Разликата беше добра, сякаш беше преоткрил младостта. Неволно му се усмихнах.

— Коя е тя? — казах му за поздрав.

Уеб ме погледна в очите.

— Той. Не тя. Млад керкенез. Казва се Полет.

— Керкенез. Хищна птица. Сигурно е различно за теб.

Той се усмихна и поклати глава. Изражението му беше добродушно, сякаш говореше на дете.

— Двамата имаме толкова много да учим един от друг. Заедно сме по-малко от четири месеца. Това е нов живот за мен, Фиц. Зрението му! О, и апетитът му, и буйната радост в лова. — Засмя се високо. В косата му имаше повече сиви кичури и бръчките му бяха по-дълбоки, но смехът му беше момчешки.

За миг изпитах завист. Спомних си опиянението на първите дни с нов партньор. Като дете се бях свързал с Носльо без ни най-малко колебание и преживях едно лято с пълните сетива на младо куче, подсилили моите. Бяха ми го отнели. После беше Смити, кучето, с което се бях обвързал напук на Бърич и всякакво благоразумие. Загубих го, когато даде живота си, за да защити мой приятел. Двамата бяха мои сърдечни спътници. Но вълкът, Нощни очи, беше загърнал душата си около моята. Заедно бяхме ловували и заедно бяхме убивали, дивеч, както и хора. Осезанието ни обвърза за цял живот. От него бях научил да владея както възбудата на лова, така и споделената болка на жертвата. При спомена за тази връзка завистта ми угасна. Никой не можеше да го замени. Можеше ли друга жена изобщо да бъде за мен каквото беше Моли? Щях ли изобщо някога да имам приятел, който да ме познава така, както ме познаваше Шутът? Не. Такива връзки в живота на човек са единствени. Върнах си дар словото.

— Щастлив съм за теб, Уеб. Изглеждаш нов човек.

— Нов съм. И съм толкова тъжен за теб, колкото ти се радваш за мен. Жалко, че си нямаше спътник Осезател, който да те крепи в загубата.

Какво да кажа на това? Нямах думи.

— Благодаря ти — промълвих. — Тежко беше.

Кетрикен беше мълчала по време на разговора ни, но ме наблюдаваше съсредоточено. Майстор Осезателят взе възглавница и се настани до масата. Усмихна се широко на Кетрикен и огледа с интерес храната.

Кетрикен му отвърна с усмивка.