Гонитбата на Шута

— След всичките тези години би трябвало да съм се примирила с необходимостта от подобни измами. Но те само ме карат да копнея за простата истина. Един ден, Фицрицарин Пророк, бих искала да застанеш пред двора и да бъдеш припознат като себе си, и да ти се отдаде дължимото за многото години в служба на Короната. Един ден трябва да заемеш полагащото ти се място до Предан и да бъдеш открито признат като негов наставник и защитник.

— О, моля ви, не ме заплашвайте с това — помолих я, а тя се усмихна търпеливо и придърпа стола си малко по-близо до моя.

— Щом казваш. Но твоята дъщеря? Умната малка Пчеличка?

— Умната малка Пчеличка — повторих думите ѝ. Вцепениха устата ми.

— Така съм чула, в посланията, които Лант изпрати на Копривка. Получи едно точно преди два дни. Беше доста облекчена да научи, че сестра ѝ се справя толкова добре с уроците си. И че в някои области, като четене и писане, всъщност почти няма нужда от указанията му.

— Смятам, че е умно дете — отстъпих. После добавих коварно: — Но съм сигурен, че всички бащи смятат, че дъщерите им са умни.

— Е. Някои бащи. Надявам се да си един от тях. Копривка беше изненадана, че сестра ѝ се развива съвсем не така, както се беше опасявала. Когато новината стигна до мен, бях много доволна. И заинтригувана. Страхувах се, че детето няма да оцелее, още по-малко — че ще просперира. Но намерението ми е да я доведем тук и тогава ще мога да видя сама. — Събра ръце и отпусна брадичка на пръстите си. Зачака.

— Може би следващия път, когато дойда в Бъкип, ще я взема с мен. — Надявах се отчаянието да не прозвучи в гласа ми. Пчеличка беше твърде малка, твърде различна, за да бъде доведена в двора. Колко смеех да кажа на Кетрикен?

— Значи не възнамеряваш да останеш дълго с нас?

— Само докато Шутът укрепне достатъчно, за да издържи лечение с Умението.

— И мислиш, че ще е достатъчно скоро, за да не липсваш на малката си дъщеря?

„О, Кетрикен.“ Избегнах погледа ѝ.

— Вероятно по-късно, вместо по-рано — признах с неохота.

— Тогава би трябвало да я повикам веднага.

— Пътните условия са доста тежки и…

— Така е. Но в една удобна карета, придружена от личната ми охрана, би могла да се справи добре. Дори през бурите. Сигурна съм, че ще успеят да намерят прилични ханове всяка нощ.

— Явно сте обмислили всичко.

Погледът, с който ме удостои, намекваше, че планът ѝ е непроменим.

— Да — отвърна ми и след като това бе уредено, смени темата. — Как е лорд Златен?

Понечих да поклатя глава, а след това само свих рамене. Беше съставила плановете си за Пчеличка, но щях да ѝ позволя да ме отвлече, докато планирам собствената си кампания.

— По-добре, отколкото беше, в някои отношения. Стоплен, чист, нахранен и някои от по-малките му наранявания са започнали да заздравяват. Но все още е по-близо до вратата на смъртта, отколкото до портите на здравето.

За миг годините се издадоха на лицето ѝ.

— Едва можах да повярвам, че е той. Ако те нямаше теб да го потвърдиш, изобщо нямаше да заподозра. Фиц, какво го е сполетяло? Кой му е направил това?

Зачудих се дали Шутът би искал да споделя историята му.

— Все още извличам от него пълната история.

— Когато го видях последния път, преди години, каза, че щял да се върне там, където са го учили.

— И се е върнал.

— А те са се обърнали срещу него.

Кетрикен все още можеше да ме изненада с интуитивните си скокове.

— Така изглежда. Лейди Кетрикен, сигурен съм, че помните колко затворен беше Шутът.

— И е. Знам какво ще предположиш след това: че го посещавам лично. И ще го правя. Всъщност вече го навестих два пъти и всеки път го намирах заспал. Но визитите щяха да са много по-лесни за мен, ако с лорд Сенч не го бяхте сврели в старата ви бърлога. Малко стара съм, за да се катеря и провирам през тесни тайни проходи. Със сигурност за него щеше да е по-добре в стая, която му предлага светлина и въздух.

— Страх го е от преследване, дори и между здравите стени на Бъкип. Смятам, че ще спи най-добре там, където е сега. Колкото до светлината, е, тя сега не означава много за него.

Тя потръпна, думите ми сякаш я поразиха като стрели. Извърна лице настрани, като че ли за да скрие сълзите, напълнили очите ѝ.

— Това ме наскърбява неописуемо — изхлипа задавено.

— И мен.

— Има ли някаква надежда, че с Умението…

Същият въпрос, над който все още размишлявах.

— Не знам. Той е много слаб. Не желая да възстановя зрението му, ако това отнеме сетните му сили и той умре от него. Ще трябва да сме много предпазливи. Вече имаме малко напредък, и след като се храни, почива и набере сила, ще направим повече.

Тя закима енергично.

— Да, разбира се. Но, о, Фиц, защо? Защо някой би се отнесъл с него така?

— Мислели са, че знае нещо и че го таи от тях.

— Какво?

Поколебах се.

Тя отново извърна лице към мен. Плачът рядко прави една дама по-чаровна. Носът ѝ беше зачервен и очите ѝ бяха порозовели по краищата. Вече не се опитваше да прикрие сълзите, които се стичаха по лицето ѝ. Гласът ѝ беше суров.

— Заслужавам да знам, Фиц. Не си играй на Сенч с мен. Що за тайна е могла да си струва съпротивата при това, което са му причинили?