Гонитбата на Шута

— Хайде без формалности. Отпуснете се, мои приятели. Достави ми огромно удоволствие да гледам как Уеб възвръща духа си. Трябва да се запознаеш с Полет, Фиц. Не твърдя, че би могъл да те накара да премислиш решението си да останеш сам, но определено ми даде основание да се усъмня в статута си на необвързана. — Поклати леко глава. — Когато видях болката, която изпита при смъртта на Нощни очи, реших, че не искам нищо такова, никога. И отново, когато Уеб загуби Риск, си казах, че съм била благоразумна, като съм се въздържала да свържа сърцето си с животно, след като знам, че рано или късно трябва да изпитам разкъсващата болка от раздялата. — Вдигна очи от Уеб, докато той наливаше чай на трима ни, и срещна невярващия ми поглед. — Но сега, като виждам радостта на Уеб от Полет, се чудя. От толкова дълго съм сама. Не ставам по-млада. Трябва ли това да е съжаление, което ще отнеса в гроба, че не разбрах напълно магията, която притежавах?

Думите ѝ заглъхнаха. Погледна ме. В очите ѝ се таеше обида и гняв.

— Да. Аз съм Осезаваща. И ти го знаеше, Фиц. Нали? Знаеше го много преди да го заподозра. И знаеше, че Осезанието, което толкова много застрашаваше Предан, докато беше момче, е дошло от мен.

Подбрах думите си внимателно.

— Милейди, смятам, че е толкова вероятно да е дошло от баща му, колкото от вас. И в крайна сметка няма много значение откъде е дошло. Дори сега упражняването на Осезание може да донесе…

— Имаше значение за мен — каза тя тихо. — И все още има. Онова, което почувствах между Нощни очи и мен, не беше въображаемо. Ако го бях осъзнала, докато пребивавахме в Планините, щях да му кажа какво означаваше тази подкрепа за мен.

— Той знаеше — прекъснах я безразсъдно. — Знаеше, не бойте се.

Видях как си пое дъх, гърдите ѝ се вдигнаха и смъкнаха от чувството, което сдържаше. Само планинското ѝ възпитание я задържа да не ме укори. Вместо това каза кротко:

— Понякога да благодариш на някого е по-важно за този, който благодари, отколкото за получаващия.

— Съжалявам. — Изрекох го с болка. — Но се борехме с толкова много други неща. Тогава все още едва разбирах Осезанието и дори понятието ми какво може да е Умението беше слабо. Ако ви бях казал, че подозирам, че сте Осезаваща, тогава какво? Със сигурност нямаше да мога да ви науча как да се справяте с магия, която аз самият не можех да владея добре.

— Разбирам това — каза тя. — Но все пак смятам, че животът ми беше не толкова пълноценен, колкото можеше да е. — И добави тихо: — И много по-самотен.

Нямах отговор. Вярно беше. Знаел бях за самотата, която я погълна, след като крал Искрен бе превърнат в каменен дракон и ѝ беше отнет завинаги. Можеше ли едно животно-спътник да ѝ е помогнало да понесе това? Вероятно. Но никога не ми беше хрумвало да ѝ кажа, че бях доловил в нея смътен пулс на Осезание. Винаги бях вярвал, че е толкова смътен, че е без значение. За разлика от мен: при мен Осезанието бе настояло от най-ранното ми детство да намеря душа, с която да споделя живота си…

— Уеб казва, че не е твърде късно — каза Кетрикен вече по-спокойно. — Но че също така не е нещо, в което да се хвърля прибързано.

Кимнах. Заради това обсъждане ли ме беше повикала?

— Връзката трябва да е взаимно благотворна — каза Уеб. Обърна се към мен и продължи: — Задълженията на Кетрикен често я задържат в замъка. Ако се свърже с голямо животно или с диво същество, това би ограничило времето им заедно. Затова я посъветвах да помисли за животни, на които ще им е удобно да споделят начина ѝ на живот. Котки. Кучета.

— Хамстери. Папагали — добавих с облекчение, че разговорът се измества в друга област.

— И точно затова искам да те помоля за една услуга, Фиц — каза внезапно Уеб.

Погледнах го изненадано.

— Знам, че ще откажеш, но тъй или иначе съм принуден да те помоля. Никой друг не може да ѝ помогне.

Погледнах с тревога Кетрикен, зачуден от какво ли се нуждае.

— Не. Не лейди Кетрикен — увери ме Уеб.

Сърцето ми изстина.

— Тогава коя е тя и от какво се нуждае?

— Тя е врана. Ако двамата стигнете до разбиране, ще ти сподели името си.

— Уеб, аз…

Той прекъсна възражението ми.

— Била е сама половин година. Изпратиха ми я, за да потърси помощта ми. Излюпила се е с дефект. Когато се оперила, няколко от перата ѝ на всяко крило били бели. На ранна възраст била прогонена. Нападната и тежко ранена от собственото ѝ семейство. Намерил я един стар овчар. Взел я и я изцерил. Осем години били приятели. Наскоро той умря. Но преди да умре се свърза с мен и след това ми я прати.

Замълча. Изчакваше въпроса, който знаеше, че ще задам.

— Напуснала е своя партньор Осезател? — Не можех да повярвам в такова предателство.

Уеб поклати глава.