Гонитбата на Шута

Време беше да нагледам Шута. Отидох до прозореца и надникнах навън. Имах чувството, че трябва да е късно следобед, дори привечер. Твърде много неща вече се бяха случили днес. Кетрикен беше Осезаваща. Интересуваше се от Пчеличка. Уеб искаше от мен да осиновя врана. Щях да ставам дядо, вероятно дядо на нарческа. А Ридъл мислеше, че се провалям като баща, и искаше да ми отнеме детето. Когато се обърнах, за да се запътя към стълбището, Копривка притегли мислите ми.

Ридъл ми каза. Нямаше смисъл да се преструвам, че не знам. Щеше да усети загрижеността в ума ми.

Знаех, че ще го направи, макар да ми се щеше да го беше оставил на мен. Нещо за мъжка чест. Ти вика ли му? Каза ли му, че е посрамил мен и следователно теб?

Разбира се, че не! Обидчивият ѝ сарказъм ме опари. Трябва ли да ти напомням, че съм незаконен син и знам какво е да гледат на мен като на бащин срам?

Затова винаги си ме отричал напълно.

Аз… какво?! Никога не съм те отричал. А дали? Несигурност обагри мислите ми. Нахлуха спомени. Бях. О, да, бях. Само за да те защитя, поправих я. Времената бяха по-сурови тогава. Да си не само дъщеря на Копелдака, а детето на Осезаващия Копелдак, вероятно притежаващо тази мръсна магия… някои щяха да сметнат, че е уместно да те убият.

Затова позволи на Бърич да ме осинови.

Той те опази.

Да. Думите ѝ бяха неумолими. И опази теб, когато избра да се престориш на мъртъв. Опази и репутацията на Шута също. Никакви неудобни копелета, които да объркат наследствената родословна линия. Опази. Сякаш „опазването“ е по-важно от всичко друго.

Затворих мислите си от нея. Не бях сигурен какво се опитва да ми каже, но бях убеден в едно. Не исках да го чуя.

Е, моето дете ще знае кои са родителите му! И ще знае кои са дядо му и баба му! Аз ще се погрижа за това, ще ѝ дам това и никой никога няма да може да ѝ го отнеме!

Копривке, аз… Но тя си беше отишла. Не посегнах след нея. Още една дъщеря, която бях провалил. Бях я оставил да отрасне, вярвайки, че е дъщеря на друг мъж. Бях оставил майка ѝ и Бърич да вярват, че съм мъртъв. Казвал си бях, през всичките тези години, че така я опазвам. Но тя се бе почувствала отречена. И изоставена.

Помислих си за моя баща, както правех рядко. Никога не бях поглеждал в очите му. Какво бе изпитал той от това, че ме бе изоставил в Бъкип под грижата на коняря си? Зареях поглед в празното. Защо бях направил същото на по-голямата си дъщеря?

Пчеличка. Не беше много късно да съм добър баща за нея. Знаех къде трябва да отида веднага и ако използвах стълба на Умение, можех да съм там преди стъмване. Беше малко опасно, но не бях ли рискувал повече, когато пренесох Шута? Щяха да минат дни преди да посмея да рискувам с още лечение над него. Не за да я предам на Копривка, нито за да отседнем тук, а за да е до мен, докато трябва да съм тук и да се грижа за Шута. Беше логично. Точно това трябваше да направя.

Горната стая беше тъмна, освен червеникавата светлина от огъня. Шутът седеше в стола пред него. Едва се сдържах да го попитам защо седи в тъмното. Той извърна лице към мен, щом се приближих.

— Има съобщение за теб. На масата.

— Благодаря.

— Един младеж го донесе. За жалост, когато влезе, бях полузаспал. Изкрещях. Не знам кой от двама ни беше по-уплашен. — Опита се да вкара нотка насмешка в гласа си и не успя.

— Съжалявам — отвърнах и се помъчих да обуздая блуждаещите си мисли. Нямаше смисъл да споделям терзанието си с него. Нищо не можеше да ми помогне, освен да се почувства засрамен, че ме е откъснал от детето ми.

Постарах се да се съсредоточа върху угрижените му думи.

— А сега се боя да заспя отново. Не мислех, че други хора ще влизат и излизат тук. Не знам как е могло да ми убегне. Знам, че трябва да влизат. Но не мога да престана да мисля за тях. Ами ако кажат на други? Някои хора ще научат, че се крия тук. Няма да е безопасно.

— Ще запаля свещи — казах му. Не казах, че е за да видя лицето му, за да преценя колко е сериозен. Щом запалих първата, го попитах: — Как се чувстваш? По-добре ли от вчера?