Гонитбата на Шута

— Не мога да различа, Фиц. Не мога да различа вчера от рано тази сутрин. Не мога да различа рано тази сутрин от полунощ. Всичко е едно и също за мен, тук в тъмното. Ти влизаш и излизаш. Имам храна, сера и спя. И съм уплашен. Предполагам, че това означава, че съм по-добре. Помня когато единственото, за което можех да мисля, беше колко много ме боли всяка част на тялото. Сега болката е заглъхнала дотолкова, че мога да мисля колко ме е страх.

Запалих втора свещ от първата и ги поставих в свещниците на масата.

— Не знаеш какво да кажеш.

— Не знам — признах. Постарах се да оставя собствените си страхове настрана, за да се оправя с неговите. — Знам, че тук си в безопасност. Но също така знам, че колкото и често да го казвам, това няма да промени как се чувстваш. Шуте, какво мога да направя? Какво би те накарало да се чувстваш по-добре?

Той извърна лицето си от мен. След дълго мълчание каза:

— Трябва да прочетеш съобщението си. Момчето изломоти, че е важно, преди да избяга.

Вдигнах малкия свитък на масата. Носеше шпионския печат на Сенч. Счупих восъка и го развих.

— Фиц. Толкова ли страшно изглеждам? Когато се надигнах в стола си и изкрещях, момчето също изкрещя. Все едно, че труп се надига от гроба и му крещи.

Оставих свитъка.

— Приличаш на много болен човек, който преднамерено е бил подложен на глад и изтезание. И цветът ти е… странен. Не смугъл, както беше по времето на лорд Златен, нито бял, както беше като шута на крал Умен. Сив си. Не е цвят, който човек би очаквал за жив човек.

Той мълча толкова дълго, че отново извърнах очите си към свитъка. Тази нощ щеше да има още едно празнично събиране, последното от Зимния празник, преди благородниците отново да се разпръснат по херцогствата си. Кралица Елиания бе поканила всички да присъстват и беше помолила всеки да носи най-добрите си дрехи, за да се отпразнува обръщането към нарастване на светлината. Сенч намекваше, че може би лорд Фелдшпат ще трябва да се поразходи до града и да си купи някои труфила за повода. Предлагаше един шивашки дюкян и по това разбрах, че дрехите за мен вече са били поръчани и приготвени.

— Ти си честен човек, Фиц. — Гласът на Шута беше глух.

Въздъхнах. Прекалено честен ли бях?

— Каква полза бих имал да те лъжа? Шуте, изглеждаш ужасно. Сърцето ми се къса да те гледам така. Единственото, което мога да предложа на себе си, или на теб, е, че докато се храниш, почиваш и ставаш по-силен, здравето ти ще се подобри. Когато станеш по-силен, надявам се да използвам Умението, за да подтикна тялото ти да се възстанови само. Това е единствената утеха, която имаме и двамата. Но ще отнеме време. И настоявам за търпение. Припряността няма да ни свърши работа.

— Нямам време, Фиц. По-скоро, имам. Имам време да стана по-добре или време да умра. Но някъде, сигурен съм, има син, който трябва да бъде спасен преди Слугите на Белите да го намерят. С всеки изминал ден, с всеки час, опасявам се, че те вече са го взели. И с всеки ден, с всеки час мисля за дългия плен на стотици хора в едно далечно място. Може да изглежда, че няма много общо с нас и Бъкип и Шестте херцогства, но има. Слугите ги използват със същото пренебрежение, с което ние затваряме пиле в курника или режем главата на заек. Отглеждат ги заради техните прозрения в бъдещето и използват тези прозрения, за да станат всезнаещи. Изобщо не ги притеснява, когато се роди бебе, което никога няма да ходи или едва може да вижда. Стига да са бледи и да имат пророчески сънища — само това ги интересува. Властта на Слугите стига дори дотук, те изкривяват и обръщат събития, огъват времето и света по своя воля. Те трябва да бъдат спрени, Фиц. Трябва да отидем в Клерес и да ги убием. Това трябва да се направи.

Казах това, което знаех, че е вярно.

— Едно по едно, приятелю. Можем да се опитаме само едно по едно.

Той се взря в мен със слепите си очи, сякаш бях казал най-жестокото нещо на света. После долната му челюст потрепери, той отпусна лице в осакатените си ръце и захлипа.

Изпитах остро раздразнение, а след това — дълбоко угризение, че съм си го позволил. Той беше в агония. Знаех го. Как можех да се дразня, след като знаех точно какво преживява? Не бях ли се чувствал и аз така? Забравил ли бях времената, когато преживяваното в тъмниците на Славен ме беше заливало като вълна, заличаваща всичко добро и сигурно в живота ми и повличаща ме в хаоса и болката?

Не. Бях се помъчил да забравя това, а през последните десет години от живота ми почти го бях забравил. И раздразнението ми от Шута не беше раздразнение, а крайно безпокойство.

— Моля те. Не ме карай да си спомням това.

Осъзнах, че съм изрекъл издайническите думи на глас. Единствената му реакция бе да заплаче по-силно, безнадеждно като дете, което не може да се утеши само. Това отчаяние не можеше да се надвие, защото той скърбеше за време, към което не можеше да се върне, и за себе си, какъвто никога повече нямаше да бъде.