Гонитбата на Шута

— Сълзите не могат да го поправят — казах и се зачудих защо изричам тези безполезни думи. Исках да го прегърна и се страхувах да го направя. Страхувах се, че ще се разтревожи, че го докосват, и още повече се страхувах, че това ще ме вкара още по-дълбоко в отчаянието му и ще събуди моето. Но накрая направих трите стъпки покрай масата. — Шуте. Тук си в безопасност. Знам, че все още не можеш да го повярваш, но е свършило. И си в безопасност.

Погалих рехавата му коса, груба като козината на болно куче, а после го придърпах към себе си и сгуших главата му до гърдите си. Кривите му като птичи нокти ръце се вкопчиха в китката ми и той се притисна по-плътно в мен. Оставих го да изплаче сълзите си. Това беше единственото, което можех да му дам в този момент. Помислих за онова, което бях искал да му кажа: че трябва да го оставя за няколко дни, за да взема Пчеличка.

Не можех. Точно сега не можех.

Той бавно притихна и дори когато хлиповете му секнаха, вдишваше и издишваше треперливо. След малко ме потупа плахо по китката и отрони:

— Мисля, че вече съм добре.

— Не си. Но ще си.

— О, Фиц. — Отдръпна се от мен и се изправи, колкото можеше. Покашля се. — А съобщението ти? Момчето каза, че е важно.

— О, важно е и не е. Кралицата желае да се облечем най-изящно за последната нощ на пиршество на Зимния празник, а това означава, че трябва да прескоча до града и да си осигуря нещо за обличане. — Намръщих се при мисълта, че трябва да ида като лорд Фелдшпат, в ужасното му облекло. Но не и с онези обувки. О, не! Нямаше да вървя по леден калдъръм с онези обувки.

— Е. По-добре да тръгваш тогава.

— Трябва — съгласих се неохотно.

Не исках да го оставя сам в тъмнината му. Но и не исках да остана, след като унинието му щеше да ме зарази. Бях изкачил стъпалата с мисълта, че ще мога безопасно да споделя с него новината на Копривка. За миг бях видял в него приятеля и съветника, какъвто беше в младостта ни. Сега новината беше суха пепел на езика ми. Още един от Пророците, когото не беше предрекъл. Приказките му за недъгави бебета ме бяха смразили. Как можех да му кажа, че се очаква първото ми внуче? Това можеше да го хвърли в поредната мрачна спирала. Още по-лошо щеше да е да му кажа, че ще ме няма за шест или осем дни. Не можех да го оставя, за да взема Пчеличка. Но можех да се съглася да се разпоредят да я доведат тук. Можех на другия ден да поговоря за това с Кетрикен. Заедно щяхме да го уредим.

Изпълняваш дълга си към приятелите си. Колко пъти Нощни очи беше клякал до мен, когато се загубвах в напразните си усилия с Умението? Колко често Хеп ме беше прибирал в стаята ми и съзнателно ми беше давал по малко доза от замайващите опиати, които му бях заповядвал да донесе. Не исках дори да си спомням за седмиците, а после — и месеците, през които Бърич се беше мъчил да ми помогне да направя връщането си от вълк към човек. Приятелите ми не ме бяха изоставили и аз нямаше да изоставя Шута.

Но той все пак можеше да ме изостави. И го направи. Надигна се от масата.

— Трябва да идеш и да си свършиш работата, Фиц.

Обърна се и се запъти към леглото почти все едно беше зрящ.

Щом се смъкна на него и придърпа завивките, го попитах:

— Сигурен ли си, че вече искаш да си сам?

Той не отговори. А след малко разбрах, че няма да го направи. Почувствах се много наранен. Той нямаше представа какво бях изоставил заради него. После мигът на гняв отмина и бях благодарен, че не проговорих. Изобщо не исках да знае какво съм пожертвал за него.

И нищо друго не ми оставаше, освен да изпълня дълга си. Слязох по стълбите, поднових външността си на Фелдшпат и напук обух моите си ботуши.

Зимният празник може да е в чест на удължаването на дните, но това не означава, че пролетта е близо. Вчерашните облаци се бяха изсипали до снежинка. Небето беше тъмно и чисто синьо като полите на дама от Бък, но на хоризонта се трупаха нови облаци. Скреж покриваше празничните гирлянди, накичени по фасадите на дюкяните. Утъпканият сняг скърцаше под ботушите ми. Студът бе потиснал празничния дух, но рехави улични продавачи на зимни сладкиши и играчки хвалеха гласовито стоката си на забързаните минувачи. Подминах едно окаяно магаре със замръзнали уши и продавач на горещи кестени, който едва смогваше да поддържа запален мангала си. Топлеше ръце над стоката си и купих десетина кестена само за да ги понося в премръзналите си пръсти. Чайките кръжаха и крещяха както винаги. Врани се трупаха с шумен грак над дремеща сова, която бяха намерили. Докато стигна улицата на шивачите, пиянският ми нос беше толкова почервенял от студа, че би го одобрил дори Сенч. Страните ми бяха вкочанени и клепачите ми полепваха при всяко примигване. Придърпах по-плътно наметалото около себе си. Дано само новите дрехи, които ме чакаха, да не бяха толкова глупави като тези, които носех.

Тъкмо бях намерил точния дюкян, когато чух как някой извика:

— Том! Том! Том!

Спомних си навреме, че съм лорд Фелдшпат. Тъй че не се обърнах, но някакво момче на улицата извика на приятелите си:

— Виж, това е говореща врана! Тя каза: „Том“.