Гонитбата на Шута

— Лошо ли си ранена? Накълваха ли те? — С Осезанието си се опитах да излъча спокойствие и увереност към нея. Ранена ли си? Зададох въпроса, стараейки се да не нарушавам границите ѝ.

Болката ѝ ме заля. Тя запърха яростно и провали повечето ми усилия с разплитането, а после отново затихна.

— Лошо ли си ранена? — попитах отново.

Тя затвори клюна си, погледна ме и изграчи:

— Оскубана! Оскубаха ми перата!

— Разбирам. — Учудването колко думи знае се смеси с облекчение, че може да ми даде информация. Но една птица не е вълк. Да изтълкувам това, което усещах от нея, беше трудно. Имаше и болка, и страх, и много гняв. Ако беше вълкът ми, щях да съм разбрал какво точно се опитва да сподели с някой, който говори различен език. — Позволи ми да се опитам да те освободя. Трябва да те занеса на масата и на по-добра светлина. Може ли да те вдигна?

Тя примигна.

— Вода. Вода. Вода.

— И вода ще ти донеса.

Постарах се да не мисля как отлита времето. Сякаш в отговор на тревогата ми усетих питащо щипване от Сенч. Къде бях? Кралицата беше помолила Предан да се погрижи да присъствам, крайно необичайна молба от нейна страна.

Скоро ще дойда, обещах му с трескавата надежда, че ще е така. Отключих тайната врата и вдигнах враната от пода, задържах я сигурно, но хлабаво в ръцете си и я понесох нагоре по тъмния коридор.

— Фиц? — попита с тревога Шутът, преди да съм стигнал последното стъпало. Едва успях да различа силуета му в стола пред огъня. Свещите бяха догорели преди часове. Сърцето ми се сви от безпокойството в гласа му.

— Да, аз съм. Нося една наранена врана, оплела се е в перуката ми. Ще обясня след малко, сега трябва само да я оставя, да взема светлина и да ѝ дам вода?

— Имаш ранена врана, оплетена в перуката ти? — попита той и като по чудо в гласа му имаше и веселие, и насмешка. — Ах, Фиц. Винаги мога да разчитам, че имаш някакъв странен проблем, който да разбие скуката ми.

— Уеб ми я прати. — В тъмното я поставих на масата. Тя се опита да се изправи, но кичурите коса я бяха оплели и тя се свлече на една страна. — Стой кротко, птицо. Трябва да взема свещи. След това се надявам, че ще мога да те отплета.

Тя остана неподвижна, но пък дневните птици често притихват в тъмното. Тръгнах слепешком през смътно осветената стая да намеря свещи. Докато ги запаля, поставя в свещници и се върна на масата, Шутът вече бе там. За моя изненада чворестите му пръсти вече се трудеха над кичурите коса, оплели краката на птицата. Оставих свещите в другия край на масата и загледах. Тя лежеше неподвижно, очите ѝ от време на време примигваха. Пръстите на Шута, някога дълги, изящни и ловки, сега бяха като възлести сухи клонки. Говореше ѝ тихо, докато работеше. Дланта с безчувствените върхове на пръстите леко я погали и я накара да не мърда, докато пръстите на другата му ръка вдигаха и издърпваха кичурите коса. Гласът му беше като ромон на вода по камъни:

— А този трябва да иде под първия. И сега можем да вдигнем това пръстче от примката. Така. Този крак е почти изваден. О, това тук е стегнато. Чакай да бутна този кичур под… така. Този крак е изваден.

Враната изрита рязко с освободения си крак, после затихна, щом Шутът отпусна ръка на гърба ѝ.

— Ще си свободна ей сега. Стой мирно, иначе космите просто ще се затегнат. Като въжета. Да се бориш с въжета изобщо не върши работа.

Въжета. Запазих мълчание. Отне му много повече време да разплете втория крак. За малко да му предложа ножици, но беше толкова увлечен в работата си, толкова отдалечен от собственото си нещастие, че зарязах притесненията си за изтичащото време и ги оставих.

— Ето. Готово — каза той най-сетне. Остави настрана шапката и опърпаната перука.

За миг враната остана неподвижна. После трепна, плесна с криле и се изправи на крака. Той не посегна да я докосне.

— Той ще иска вода, Фиц. От страх се ожаднява.

— Тя — поправих го.

Отидох до ведрото, напълних чаша и я донесох на масата. Поставих я, топнах пръстите си в нея и ги вдигнах така, че птицата да може да види водата, капеща в чашата, и се отдръпнах. Шутът беше взел шапката с още пришитата към нея перука. Вятърът, дъждът и снегът и борбата на враната се бяха отразили тежко на перуката. Части от нея се бяха заплели на къдри, други кичури висяха провиснали и мокри.

— Не мисля, че това може да се оправи лесно — рече той и я остави на масата. Вдигнах я и прокарах пръсти през косата в опит да ѝ придам що-годе приличен вид. — Кажи ми за птицата — помоли той.

— Уеб ме помоли да я прибера. Имала си… ами, не собственик. Приятел. Не обвързан с Осезание, а човек, който ѝ помагал. Излюпила се е с няколко бели пера в крилете и…

— Бяла! Бяла! Бяла! — заграчи изведнъж птицата. Заподскача към водата, типично подскачане на врана с двата крака, топна клюн дълбоко в чашата, после вдигна глава към тавана.

— Може да говори! — възкликна Шутът.

— Само както го правят птиците. Повтаря думи, на които е научена. Така мисля.

— Но тя ти говори чрез Осезанието ти, нали?