Гонитбата на Шута

— Нима? Тогава защо ме нападате и едва не ме съборихте, ако не за да ме направите за смях?

Придърпах напразно кривналата се перука и я наместих на главата си. Чух как някакво момче се изсмя и майка му го смъмри с едва прикрита усмивка. Изгледах ги ядосано и кривнах с една ръка още повече перуката и шапката. Чух зад себе си кикот. Обърнах се рязко и шапката и перуката едва не изхвърчаха отново от главата ми.

— Тъпаци! Грубияни! Ще кажа на стражата на Бъкип колко опасна е тази улица! Гости ще нападат! Ще се подиграват те на гост на краля! И да знаете, братовчед съм на херцога на Фароу и той ще чуе за това от мен!

Издух бузи и долната ми устна затрепери в престорен гняв. Треперещия си глас нямаше нужда да преправям. Призляваше ми от страх, че някой ще ме познае. Името ми сякаш още ехтеше във въздуха. Завъртях се възмутено и закрачих припряно по пътя си, за да се махна колкото се може по-скоро. Чух как някакво момиченце извика зад мен:

— Но къде отиде гаргата?

Не се помаях, за да видя дали някой ще ѝ отговори. Видимият ми смут заради падналите шапка и перука, изглежда, им беше дал достатъчно повод за насмешка, както се бях надявал. Няколко пъти, преди да се махна от очите им, направих привидно безплодни усилия да ги наместя по-добре на главата си. Щом прецених, че съм се отдалечил достатъчно, свих в една странична уличка и придърпах качулката над шапката и перуката. Враната беше толкова неподвижна в гънката на наметалото ми, че се уплаших да не би наистина да е умряла. Беше ме ударила доста силно, толкова, че можеше да ѝ се е счупил вратът. Но Осезанието ми каза, че макар да е замаяна и вцепенена, животът все още тупти в нея.

Излязох на лъкатушещата Калайджийска улица, вмъкнах се в друга тясна уличка и най-сетне разгънах наметалото и взех в шепи вцепененото черно телце.

Очите ѝ бяха затворени. Крилете ѝ бяха свити изрядно до тялото. Винаги съм се удивлявал как птиците могат да сгънат два крайника толкова гладко, че ако не си виждал птица, ще повярваш, че имат само крака. Докоснах с пръст лъскавия ѝ черен клюн.

Тя отвори едното си блестящо око. Отпуснах ръка на гърба ѝ и стиснах леко крилете ѝ. Още не. Стой мирно, докато стигнем някъде на безопасно.

Не усетих Осезание от нея, но покорството ѝ ме накара да повярвам, че ме е разбрала. Прибрах враната и пакета под наметалото и забързах нагоре към замък Бъкип. Пътят беше по-добре поддържан и по-оживен от някога, но си беше все така стръмен и на места заледен. Светлината гаснеше и вятърът се усилваше. Надигаше снежни кристали и ги мяташе по мен, дращеха като пясък. Подминаваха ме коли и фургони с провизии за последната вечер на празненство. Щях да закъснея.

Враната беше станала неспокойна. Размърда се и се вкопчи в предницата на ризата ми с клюн и нокти. Пъхнах ръка, за да я пипна и да ѝ предложа опора. Тя запърха яростно и когато издърпах ръката си, пръстите ми бяха накълвани и кървяха. Пресегнах се към нея с Осезанието. Ранена ли си?

Мисълта ми рикошира към мен като камъче, хвърлено по стена. Но болката ѝ ме заля и пропълзя по гръбнака ми. Заговорих на глас, спокойно:

— Стой под наметалото ми. Качи се на рамото ми. Няма да мърдам, докато го направиш.

В първия момент тя не помръдна. После се вкопчи с клюна си в ризата ми и се закатери по мен, като се задържаше с клюна. Стана на буца на рамото ми под наметалото, а след това се намести по мен, докато ме направи гърбушко. Когато се успокои, бавно се изправих и казах:

— Мисля, че ще се оправим.

Ветровете бяха подбрали стадото облаци и те вече сипеха нов сняг. Падаше на гъсти парцали, които се вихреха и танцуваха на вятъра. Присвих глава и се затътрих нагоре по стръмния склон.

Пуснаха ме в двора на цитаделата, без да задават въпроси. От Голямата зала ехтеше музика и весели подвиквания. Толкова късно ли беше вече! Вранската свада ме беше забавила повече, отколкото бях осъзнал. Забързах покрай слуги, понесли подноси, и тълпа добре облечени хора, по-малко закъснели от мен, и нагоре по стълбите. Не смъкнах качулката си, гледах надолу и не поздравявах никого. В мига, в който се прибрах в стаята си, смъкнах заснеженото си наметало. Враната се беше вкопчила отзад за яката ми и перуката ми се беше заплела в краката ѝ. Щом посегнах да я хвана, тя понечи да полети. Перуката и шапката ми обаче ѝ натежаха и тя рухна на пода.

— Стой мирно. Ще те освободя — казах ѝ.

След няколко минути борба тя легна на една страна, с едното крило полуотворено, косата на перуката ми беше усукана около краката ѝ. Белите пера, разпръснати между черните, вече се виждаха ясно — перата, които означаваха, че всяка друга врана на света ще се опита да я убие. Въздъхнах.

— Хайде стой мирно и ще те освободя — повторих.

Клюнът ѝ беше отворен и едва дишаше. Едно лъскаво черно око се взря в мен. Не бързах. Струваше ми се невъзможно да се е заплела толкова сериозно за толкова кратко време. По пода се виждаха пръснати капки кръв. Заговорих ѝ, докато се мъчех да я разплета.