Гонитбата на Шута

— Не съвсем. Мога да усетя чувствата ѝ: отчаяние, болка. Но не сме обвързани, Шуте. Не споделяме мисли, нито тя нейните, нито аз моите. — Тръснах шапката с перуката. Враната гракна изненадано, подскочи настрани и едва не разля водата. — Извинявай. Не исках да те стряскам. — Огледах тъжно шапката и перуката. Нямаха оправяне. — Момент, Шуте. Трябва да поговоря със Сенч.

Пресегнах се към Сенч с Умението. Перуката ми е повредена. Не мисля, че мога да се появя като лорд Фелдшпат.

Тогава ела както можеш, но побързай. Нещо се мъти, Фиц. Кралица Елиания направо кипи. Отначало помислих, че е ядосана, защото когато ме поздрави, очите ѝ бяха хладни и блеснали. Но изглежда необичайно топла, ликуваща почти, води танците с ентусиазъм, какъвто никога не съм виждал у нея.

Попита ли Предан дали има представа какво се мъти?

Предан не знае. Усетих как разтвори широко Умението си, за да включи Предан в мисловния ни разговор.

Може би Предан не смята, че има нещо нередно в това кралицата му толкова видимо да се забавлява тази вечер — подхвърли кралят саркастично.

Мъти се нещо. Усещам го! — отвърна Сенч.

Сигурно бих могъл да знам настроенията на съпругата си по-добре от теб — не остана длъжен Предан.

Не ми се слушаше повече дърленето им. Ще сляза колкото може по-скоро, но не като лорд Фелдшпат. Перуката е съсипана.

Поне се облечи модно, нареди Сенч раздразнено. Ако слезеш по туника и панталони, ще привлечеш вниманието на всички. Не носи поръчаното за лорд Фелдшпат. В гардероба му все трябва да има неща, които още не си носил. Избери от тях и побързай.

Добре.

— Трябва да тръгнеш — наруши тишината Шутът.

— Да. Как разбра?

— Отдавна съм се научил да отгатвам малките ти въздишки на раздразнение, Фиц.

— Перуката е съсипана. А с нея и самоличността ми като лорд Фелдшпат. Трябва да ида до стаята си, да подбера дрехи, да се облека и да сляза като някой съвсем друг. Мога да го направя. Но не ме забавлява колкото Сенч.

— И колкото мен някога. — Въздъхна на свой ред. — Как бих се радвал да бях на твое място тази нощ! Да си избера дрехи и да сляза прелестно облечен, с пръстени, обици и благоухание, и да се смеся със стотици хора, и да ям прекрасно сготвена храна. Да пия и да танцувам, и да се шегувам. — Въздъхна отново. — Ще ми се да можех да съм жив отново, преди да трябва да умра.

— Ех, Шуте. — Посегнах към ръката му и спрях. Щеше да се стресне и да потръпне от ужас, ако го докоснех, а когато правеше това, будеше болка и у двама ни.

— Трябва да тръгнеш веднага. Ще правя компания на птицата.

— Благодаря ти — отвърнах искрено. Само дано враната да не изпаднеше внезапно в паника и да запърха из стаята. Все пак беше почти тъмно и смятах, че ще кротува.

Почти бях стигнал до стълбището, когато въпросът му ме догони:

— Как изглежда тя?

— Тя е врана, Шуте. Врана. Черен клюн, черни крака, черни очи. Единственото, което я отличава от хиляди други врани, е това, че се е излюпила с малко бяло по перата си.

— Къде е бяла?

— Някои от перата ѝ са бели. Когато разтвори криле, те са почти на ивици. И има няколко бели туфи на тила, мисля. Другите врани оскубаха някои от перата ѝ.

— Оскубана — каза Шутът.

— Бяла! Бяла! Бяла! — изграчи птицата в тъмното. После, с тихо мърморене, толкова тихо, че едва го чух: — Ех, Шуте.

— Тя знае името ми! — възкликна той с радост.

— И моето. За жалост. Така ме принуди да спра и да я взема. Викаше: „Фицрицарин! Фицрицарин!“ насред Шивашката улица.

— Умно момиче — измърмори одобрително Шутът.

Изсумтях недоволно и забързах надолу по стълбите.

8. Пророци