Госпожа Мафия

Лусеро излезе от терминала за пристигащите полети и взе специалния автобус до хотела на летището, където си беше резервирал стая под фалшиво име. Винаги отсядаше в една и съща стая на седмия етаж и никога не оставаше повече от дванайсет часа, въпреки че плащаше в брой за двайсет и четири. През последните три години бе предприемал това пътуване шест пъти, като никога не оставаше във Великобритания повече от необходимото. Страната не беше от любимите му. Не обичаше нито климата, нито храната, нито хората.

Той отвори чантата си, единствения си багаж, и провери преносимото устройство за определяне на географското положение. Върна го на мястото му, извади едно испанско футболно списание, седна на леглото и зачете. Не включи телевизора. Можеше да мине и без английска телевизия.

Беше стигнал до средата на вестника, когато на вратата се почука. Особено почукване — почукване, което очакваше през цялото време. Две бързи, пауза, едно изтропване, пауза, накрая три бавни. Лусеро стана от леглото и надникна през шпионката. Намръщи се. Отвън стоеше някаква жена. Жена около четирийсетте, с тъмни очила и с шалче около врата като Джаки Онасис. Като филмова звезда, която не иска да я познаят. Преди никога не беше идвала жена, но чукането бе същото.

Лусеро сложи веригата и открехна вратата. Жената стоеше и го чакаше да заговори. Лусеро я загледа безмълвно. Виждаше собственото си отражение в очилата й. Тя бръкна в чантичката си, измъкна половин еднодоларова банкнота и му я подаде. Лусеро взе банкнотата и затвори.

Върна се при нощната масичка и вдигна портфейла си. Извади кредитната си карта. Под нея имаше нагънато няколко пъти листче. Половиндоларова банкнота. Разгъна я, постави я върху масичката и долепи до нея парчето, което му беше дала жената. Съвпадаха. Лусеро провери серийните номера два пъти, за да е съвсем сигурен, след това взе чантата, отвори и я подаде на жената. Тя си тръгна, без да пророни и думичка, и Лусеро затвори вратата. Погледна часовника си. До полета му оставаха четири часа. Време беше да пийне нещо. Една от причините да отсяда все в този хотел бе това, че предлагаха испанска бира. Лусеро мразеше английската.

* * *

Сам седна на задната седалка на лексуса и свали шала и тъмните очила. Макинли се обърна:

— Как мина, госпожо Грийн?

Сам се усмихна пресилено. Ръцете й трепереха.

— Мислех си, че ще припадна. Господи, колко бях уплашена, а трябваше просто да взема една чанта. — Тя въздъхна дълбоко. — Но успях! По дяволите, успях!

Тя отвори чантата и извади уреда за ориентиране.

— Как работи това, Анди?

Макинли запали двигателя и изкара колата от паркинга на хотела.

— Чрез сателити — отговори.

Сам извади компютърчето от пластмасовия му калъф и го заразглежда любопитно.

— Може да определи географското ви положение с точност до метър навсякъде по земното кълбо. Ако въведете координатите си, можете да се върнете на абсолютно същото място, където и да ходите.

— Това са новите технологии — възкликна впечатлено Сам. — Сигурно японците са го измислили, а?

— По-скоро американците. Американските военни.

— Добрите стари Щати помагат на наркотрафикантите да си намерят стоката. Странен свят, не мислиш ли?

Тя запали цигара, Макинли продължи към мястото на срещата й с Рег Солмън. Солмън бе стар приятел на Тери и Сам го беше виждала десетина пъти през последните пет-шест години. Остана много изненадана да научи, че той не само прави компания на Тери на чашка, ами е и ключова фигура в контрабандата на канабис. Беше около петдесетте, живееше в голяма къща в Хемпшир и обожаваше лова и риболова. Дори имаше два ловни сокола, които бе отгледал от пилета. Сам никога не се беше интересувала откъде идват парите му и едва сега си даваше сметка колко е била наивна. Винаги бе знаела, че приятелите на Тери плуват в недотам бистри води, но това можеше да се очаква, като се имат предвид някои от неговите занимания — нощни клубове, боксови мачове, сделки с недвижима собственост. Никога обаче не беше предполагала, че може да са чисти престъпници. Сега мъглата пред очите й се бе разсеяла и тя си даваше сметка колко заблудена е била.

Макинли спря насред някакъв селски път между една картофена нива и пасбища. Пред тях бе паркиран зелен джип, опръскан с червена кал.

— Искате ли да дойда с вас, госпожо Грийн?

— Не, ще се справя и сама, Анди. Няма да се бавя. Съжалявам само, че не си взех ботуши.

Сам слезе от лексуса и тръгна по пътя към дървената порта на едно телено заграждение. Изровена пътека водеше към група дървета. Сам вървеше на зигзаг, заобикаляйки многобройните кални локви. Когато стигна до дърветата, видя реката, в която Солмън й беше казал, че ще лови риба, след няколко минути забеляза и самия него, седнал върху голям бамбуков панер с въдица в ръка, втренчен в крещящо оранжевата плувка на повърхността на водата. Носеше старо яке и каскет, между зъбите си, както винаги, стискаше тънка пура. Щом забеляза Сам, той стана и й помаха:

— Сам, радвам се да те видя.

Той извади пурата от устата си и я целуна по бузата.

— Здравей, Рег. Голямо чудо, а?