Госпожа Мафия

— Благодаря, Анди, рицарю мой.

— Няма защо. Както казваше баща ми, тежка е царската корона. — Той се усмихна. — Знаете ли, бях на дванайсет, когато разбрах какво искаше да каже.

Той се разположи на дивана, Сам се сви на един стол до камината. Двамата надигнаха чашите.

— Засега Ракел си тръгна, госпожо Грийн, но не мисля, че ще се откаже. Знаете ли, има някакво особено отношение към вас.

Тя кимна.

— Да. По очите му се познава. Имам чувството, че ме съблича с поглед.

Макинли кимна.

— Разбирам го напълно.

Отпи нова глътка уиски.

Сам го погледна над ръба на чашата си, запита се дали ирландецът не опитва да флиртува, но реши, че не. В Макинли имаше някаква особена галантност, която много й харесваше, и тя реши, че ако той реши да сваля някоя жена, ще го направи на колене и с червена роза в ръка. Тя си го представи и се засмя.

— Добре ли сте, госпожо Грийн? Изглеждате, сякаш умът ви е на светлинни години оттук.

Сам се усмихна по-широко.

— Всичко е наред, Анди. Просто съм радостна, че ми даде визитната си картичка.

— Винаги съм на вашите услуги, госпожо Грийн.

— Как се разбираш с Джордж Кей?

Макинли вдигна рамене, но не отговори. Сведе поглед и Сам предположи, че не иска да обсъжда отношенията с шефа си.

— Какво правиш за него?

Макинли отново вдигна рамене.

— Горе-долу каквото и за Тери.

— Мислиш ли, че можеш да правиш същото и за мен?

Макинли вдигна очи и я погледна. Тя за пръв път забеляза колко сини са очите му — изключително бледосини, сякаш гледаше през нея.

— От защита ли имате нужда, госпожо Грийн?

Сам прокара пръст по ръба на чашата.

— Тери ме помоли да свърша някои неща вместо него. Това е нова територия за мен, Анди. Ще съм по-спокойно, ако някой ми пази гърба.

— Госпожо Грийн, за мен ще бъде удоволствие. — Той протегна ръка и чукна чашата й. — Истинско удоволствие.

* * *

Капитанът провери положението на кораба на компютърната радарна система и изръмжа на първия си помощник на испански:

— Още десетина минути.

Извади малък портативен апарат за определяне на географското положение и го включи. На мониторчето се появиха същите данни, както на корабния компютър.

Първият помощник почука с пръст върху монитора на радара:

— Господ ни закриля. — Той измъкна един кръст от пазвата си и го целуна. — Ще подготвя хората.

Първият помощник слезе от мостика върху подвижната палуба. Името му бе Лусеро и за една нощ и краткото пътуване до Лондон щеше да получи сто хиляди долара.

Нощта бе ясна и безоблачна, но нямаше луна и четиримата мъже в задната част на корабчето се виждаха като неясни тъмни сенки. Лусеро се запъти към тях с характерната походка на моряк. Той бе около петдесетте и още от юношеските си години плаваше по море. Почти нямаше голямо пристанище в света, което да не е посетил, но напоследък работата му се състоеше в кратки разходки от бреговете на Испания до Северно море с този рибарски траулер. Рибата обаче бе последното, което го интересуваше.

Върху палубата бяха наредени осем опаковани в дебел найлон бали върху метални шейнички. За всяка шейничка беше прикрепена бутилка със сгъстен въздух, свързана с пластмасова кутия. Лусеро извади фенерче от якето си, клекна до балите и провери механизма на всяка поотделно. Тъкмо затваряше и последната кутия, когато капитанът се появи на мостика и изрева с пълно гърло да спускат товара. Лусеро потупа единия от хората си по гърба и извика:

— Хайде!

Четиримата мъже също получаваха солидно заплащане за труда си и също както Лусеро бяха извършвали това пътуване много пъти. Избутаха балите една по една през борда и те бавно изчезнаха под повърхността. Четири тона суров канабис потънаха на дъното.

* * *

Когато Сам слезе на долния етаж, Триша се гледаше в огледалото.

— Разрешават ли ви да носите толкова много грим в училище?

Триша се нацупи.

— Мамо, всяка сутрин ми задаваш един и същ въпрос.

Сам се приближи и постави ръце върху раменете й:

— Учителките нямат ли нещо против червилото и изкуствените мигли?

— Това не е червило, а балсам за устни. Устните ми са напукани.

— О, сигурно.

— А миглите ми са съвсем естествени.

Сам потупа дъщеря си по раменете.

— Да, да. Знаеш ли, когато аз бях ученичка, в училище дори не ни позволяваха да си покажем крака над коляното. А косата трябваше да е къса или вързана отзад. Гонеха ни вкъщи дори да видят следа от червило.

— Знам, знам, и по земята скитаха динозаври, нали? — Триша се обърна и целуна Сам по бузата. — Чао.

Изскочи навън.

— Чао — отвърна Сам и се насочи към кухнята.

— Божичко!

Сам се закова на място.

— Какво? Какво има?

Триша стоеше на прага с широко отворена уста.

— О, Господи. Мамо, виж си колата.

Сам се показа на прага. Върху предното стъкло на сааба й с жълт спрей бе изписано: ЛЪЖЛИВА КУЧКА.

— Мръсници — възкликна Триша. — Това сигурно е дело на някой от рода Сноу.

— Възможно е. Ще го оправя.

— Мамо, трябва да се обадиш в полицията. Не можеш да им позволяваш да продължават. Това е вандалщина.

— Полицията няма да се впусне да ни помага, Триш. Аз ще се оправя. Тръгвай за училище.