Госпожа Мафия

Двама униформени полицаи го извлякоха от залата. Момичето ги последва с молби да пуснат младежа. Това бяха Люк и Нанси Сноу. Брат и сестра на мъжа, в чието убийство бе обвинен Тери. Двама други чернокожи — мъж и жена на средна възраст — с насълзени очи поклатиха тъжно глави, но останаха на местата си. Явно искаха да чуят окончателната присъда. Това бяха родителите на Престън Сноу.

Когато в залата настъпи тишина, съдията отново обърна презрителния си поглед към Сам:

— Надявам се полицията да обърне особено внимание на показанията, дадени от госпожа Грийн, и да реши дали да я подведе под съдебна отговорност за лъжесвидетелстване. Съпружеската вярност не е извинение за възпрепятстване на правосъдието.

Сам продължи да гледа съдията, знаеше, че няма какво да каже. Устата й беше пресъхнала, всяко преглъщане й причиняваше болка. След известно време, което й се стори цяла вечност, съдията се обърна отново към Тери:

— Терънс Уилям Грийн, обявявам ви за виновен за убийството на Престън Сноу. Жестоко, хладнокръвно убийство, за което не проявявате никакви признаци на разкаяние. Осъждам ви на доживотен затвор. Отведете го.

Двама яки полицаи застанаха от двете страни на Тери. Той изпрати въздушна целувка на Сам, намигна й, после заслиза по стълбите към килиите в дъното на съдебната зала.

— Вкъщи ли се прибираш, мамо? — попита Джейми.

Сам кимна и се изправи.

— Идваш ли?

Той погледна часовника си.

— Трябва да се връщам в Ексетър. Утре съм на изпит.

— Какво ще кажеш да се отбиеш на кафе, преди да тръгнеш?

Погледът на Джейми изведнъж стана загрижен.

— Добре ли си?

Сам се намръщи.

— Малко съм замаяна. Но мисля, че все пак ми е рано за инфаркт.

Джейми кимна.

— Знам как се чувстваш. Бях се подготвил за най-лошото, но до живот… Някак си не мога да си представя татко да лежи в затвора до края на живота си, а ти?

— Ще свикнем, Джейми. Той също. — Тя го прегърна. — Благодаря, че дойде.

— Не бях сигурен, че татко искаше да дойда.

— Разбира се, че е искал. Не говори глупости.

Джейми кимна към вратата:

— Ще те изпратя.

— Не! — сряза го тя. — Последното, което ти трябва, е да те снимат с мен. Досега мина между капките, не е нужно да те изтипосват на първа страница до мен. Бъдещ юрист — на делото за убийство срещу известен наркобарон. Няма да ти се отрази особено добре на кариерата.

— Не се срамувам от татко.

— Знам. И аз не се срамувам от него. Няма нужда обаче да усложняваме допълнително нещата. Постарай се да се измъкнеш незабелязано. Те дебнат мен. Ще се видим в кафенето, където седнахме миналия път, става ли?

— Добре, мамо.

Джейми я целуна по бузата и излезе.

Сам се забави, за да му даде време да излезе от сградата. Страшно й се пушеше, но в съда беше забранено.

Патерсън се приближи с купчина папки в ръце.

— Саманта, сега загубихме, но ще продължаваме да се борим.

— Не се предаваме, а, Лорънс?

— Ще обжалваме, разбира се.

— Щом казваш.

Патерсън постави ръка на рамото й:

— Можеш ли да минеш през кантората на Ричард днес следобед? Тери иска да обсъдим някои неща.

Ричард Ашър бе счетоводителят на Тери, а на Сам още не й се говореше за пари.

— Работата не може ли да изчака?

Зад гърба си чу смях, после глас със северноанглийски акцент:

— Добра работа, Франк.

Беше Дъг Симсън, инспекторът, който, след като й представи заповед за обиск, бе преровил заедно с още половин дузина униформени полицаи всяко кътче в жилището й. Симсън потупа Уелч по гърба:

— Видя ли му само изражението, когато съдията произнесе присъдата? Сякаш беше очаквал да го освободят с потупване по рамото.

Уелч не каза нищо, но се усмихна победоносно.

Прокурорът по делото мина покрай тях и вдигна палец на Уелч:

— Благодаря, Франк. Де да бяха всички случаи толкова ясни като тоя.

Уелч се усмихна още по-широко и отмина. Патерсън дръпна Сам настрани.

— Много е важно, Саманта. Иначе нямаше да те викам.

— Добре, добре. Както кажеш. Ще дойда. — Тя се огледа. — Има ли заден изход, Лорънс?

— За съжаление не. Поне не за външни лица.

— А за съпругите на осъдените?

Патерсън се усмихна тъжно и поклати глава.

Сам си пое дълбоко въздух и тръгна към изхода. Чу щракането на фотоапарати и глъчката на журналистите още преди да отвори тежката двойна врата. Репортерите се бяха скупчили около Уелч и Симсън; лицата на двамата полицаи бяха силно осветени от ярките прожектори.

Сам наведе глава, но без успех. Те я чакаха и като кучета при миризмата на прясно месо се нахвърлиха отгоре й с въпроси. Как се чувствала, какво смятала да прави, как съпругът й приел присъдата, наистина ли е излъгала?

Тя опита да си проправи път между тях.

— Моля ви, нямам какво да ви кажа — изкрещя. — Нищо.

Двама души й препречиха пътя. Мъж и жена. Сам вдигна очи. Бяха господин и госпожа Сноу, родителите на жертвата, облечени сякаш за църква. И двамата бяха около шейсетте, той носеше тъмен костюм и ослепително лъснати обувки, тя — синя рокля на цветя, тъмносиньо палто и шапка със същия цвят, в която бяха затъкнати две изкуствени маргаритки.

Сам опита да ги заобиколи, но госпожа Сноу застана на пътя й.

— Как можахте? — изсъска тя. — Заклехте се пред Господ, а излъгахте. Как можахте?