Госпожа Мафия

— Излязла от дома. Никой не я е забелязал. Излязла на улицата. О, господи, госпожо Грийн, толкова съжалявам. — Болногледачката заплака, Сам й подаде кърпичка и тя започна да бърше очите си. — Блъснала я кола. Починала на място.

— Кога? Кога е станало?

— Тази сутрин. — Болногледачката си издуха носа и отново избърса очи. — Донесох й обяда и вече я нямаше.

Сам затвори очи. Беше живяла с мисълта, че Грейс никога няма да се върне вкъщи, че ще остане до края на дните си в „Оукуд хаус“, че за болестта й няма лечение. Но смъртта… смъртта й се струваше нещо много далечно. Не беше очаквала Грейс да напусне белия свят толкова внезапно, да бъде премазана на някакво пусто селско шосе.

Болногледачката й върна кърпичката.

— Тя беше истинска дама, госпожо Грийн. Винаги се държеше мило, любезно. Ще ми липсва.

Сам кимна.

— Да, и на мен ще ми липсва.

На излизане Сам се отби през ръководството, мина покрай секретарката и нахълта в кабинета на управителката. Госпожа Ханкок пишеше нещо на компютъра си. При влизането на Сам по лицето й се изписа изражение на раздразнение, което бързо се смени с любезна усмивка.

— Госпожо Грийн, толкова съжалявам — заговори бавно тя все така усмихната; очите й шареха неспокойно наляво-надясно.

— Какво, по дяволите, е правила Грейс навън?

— Моля?

— Попитах какво, по дяволите, е правила свекърва ми на улицата.

— Това не е затвор, госпожо Грийн. Нямаме решетки на прозорците и въоръжена стража. Пациентите ни могат да влизат и излизат безпрепятствено.

— Защо никой не ме е известил?

— Опитахме да се свържем, госпожо Грийн, но у вас нямаше никой. Оставих две съобщения на телефонния ви секретар. Помолих и полицията да изпрати някого да ви остави бележка.

— Не бях вкъщи. Имах среща.

— Именно. Направихме всичко възможно.

— Направили всичко възможно! Не е ли малко късно да се прави каквото и да било? Защо никой не я е спрял?

— Тонът ви не ми харесва, госпожо Грийн.

Сам се приближи до бюрото и погледна директорката в очите.

— На мен пък не ми харесва, че сте оставили осемдесетгодишна жена с алцхаймер да се разхожда без надзор.

— Госпожо Грийн… — опита да възрази директорката, но Сам вдигна пръст и я прекъсна.

— Трябваше някой да се грижи за нея постоянно — закрещя тя. — По двайсет и четири часа в денонощието. Нали затова беше тук. Затова ви плащахме.

Госпожа Ханкок се намръщи.

— Всъщност не.

— Какво имате предвид?

Госпожа Ханкок се изправи.

— Не сте плащали вноските на свекърва си от три месеца.

— А, това било значи.

Госпожа Ханкок посегна към телефона си.

— Ще ви помоля да напуснете дома, госпожо Грийн. Иначе ще се принудя да повикам охраната.

— Охрана ли? Ако имахте охрана, никой нямаше да пусне Грейс да скита навън.

Госпожа Ханкок започна да набира. Сам й обърна гръб и излезе демонстративно от кабинета.

Тери говореше по един от телефоните на етажа, когато главен надзирател Ригс, придружен от Дюн и още един техен колега, се качи по металното стълбище.

Тери затвори веднага щом групичката се приближи.

— Госпожата ви праща много поздрави, господин Ригс.

Тери понечи да мине покрай тримата надзиратели, но Ригс му препречи пътя.

— Ще ми липсва чувството ти за хумор, когато напуснеш, Грийн. — Усмихна се хладно и добави: — След трийсетина години.

Тери усети, че нещо не е наред. Погледна Дюн, но той бързо отмести очи.

Ригс го изгледа триумфално.

— Майка ти е хвърлила топа.

Взря се внимателно в Тери, за да види реакцията му.

Тери почувства, че стомахът му се свива. Дъхът му секна и сърцето му затуптя лудо. Въпреки това продължи да гледа Ригс в очите.

Погледът на Ригс стана по-сериозен.

— Размазал я някакъв камион за сладолед. Наложило се да я изчегъртат от асфалта с шпатула за гофрети.

Тери пристъпи към Ригс и тримата надзиратели се наежиха. Той си пое дълбоко въздух. С едно избухване само щеше да си спечели няколко дена в изолатора. Дори по-лошо. Той разпери ръце и стисна зъби. По устните на Ригс заигра усмивка. Тери не се поддаде на предизвикателството.

Когато разбра, че Тери няма да направи нищо, Ригс се извъртя и продължи по коридора.

Дюн изгледа затворника съчувствено.

— Моите съболезнования, Тери — прошепна тихо, за да не го чуе Ригс.

Тери не отговори, но кимна леко за благодарност и продължи да гледа втренчено отдалечаващия се Ригс.

* * *

Сам спря пред дома на Лора и се приближи бавно до външната врата. Позвъни няколко пъти, но никой не отвори, затова заобиколи къщата и отвори дървената порта за задния двор. Лора беше в дъното на градината и подрязваше розите. Сам пресече ливадата и се приближи до дъщеря си.

— Лора?

Лора потрепна и се обърна. Носеше черни очила, въпреки че небето бе покрито с тъмни облаци.

— Мамо, какво правиш тук?

— Благодаря за топлото посрещане.

Лора се усмихна, но Сам забеляза, че изобщо не й е весело.

— Трябваше да се обадиш, мамо.

— Опитах, но все се включваше телефонният секретар.

Сам понечи да я целуне по бузата, но Лора се отдръпна, сякаш не искаше никой да я докосва. Сам се намръщи.

— Какво има?

Брадичката на Лора беше одраскана, едната й буза — леко подута.

— Нищо — отвърна припряно тя.

— Лора…

— Няма нищо, мамо. Просто съм малко заета.