Госпожа Мафия

Петко поклати глава.

— Смазаха ме от бой.

— Кой?

Една жена с шлифер и вдигната яка се появи на вратата. След нея влязоха двама едри мъже, единият с шлифер, другият с кожено яке.

— За мен ли говорите? — попита жената.

Зад нея се появиха още четирима мъже, всичките с дълги шлифери. Спряха и впиха погледи в Поскович.

Той изкрещя на хората си и те спряха работа. Извадиха дълги ножове и се наредиха до бюрото. Поскович продължи да гледа изпитателно жената, зачуди се коя е и какво търси в склада му. Повечето от натрапниците държаха ръце дълбоко в джобовете. Поскович имаше пистолет, но в чекмеджето и не искаше да го вади, докато не разбере как стоят нещата.

— Не се сърдете на Петко — каза жената. — Не е виновен. Момчетата доста се постараха, за да го убедят да проговори. Вие сигурно сте Зоран Поскович. Аз съм Саманта Грийн. Напоследък си позволихте доста волности с микробусите на съпруга ми.

Тя пристъпи към него и му подаде ръка. Поскович се намръщи. Тя се усмихна търпеливо. Поскович бавно измъкна дясната ръка от джоба си и стисна нейната. Беше изненадващо силна за жена, въпреки че ръката й бе малка, с дълги, нежни пръсти.

Сам забеляза кашоните с бира и цигари и кимна към тях.

— Това сигурно е нашата стока, а?

Поскович вдигна широките си рамене, но не отговори. Хората му го гледаха изпитателно, чудеха се какво да правят, той обаче продължи да наблюдава жената.

— Петко каза, че сте от Косово.

— Петко много приказва. Какво искате?

— Искам да оставите алкохолния бизнес на мъжа ми на мира.

Поскович се ухили, в устата му проблеснаха четири златни зъба.

— Това е пазарна икономика. По-силният печели за сметка на по-слабите.

Огледа гордо хората си, за да види дали ги е впечатлил с английския си, но те не го бяха разбрали и зяпаха разсеяно.

— Да, но теорията ви куца още от самото начало — възрази Сам. — Съпругът ми не е слаб. В затвора е и сигурна съм, няма да му хареса, ако някой го нарече мекушав. А и аз не обичам да ме подценяват.

Тя го погледна с немигащи зелени очи.

Поскович се беше изправял очи в очи пред много мъже и най-често успяваше да ги сплаши само с поглед. Сам Грийн обаче не изглеждаше особено уплашена. Личеше си, че на млади години е била красива, и все още беше такава — с високи скули, изящни устни, дълги мигли и безупречно гладка кожа, но Поскович се възхищаваше повече на елегантността й и самоувереното й държание. Дори намираше тези качества за по-възбуждащи от външния й вид.

— Тери ще защитава правата си. Също и аз — заключи тя.

Поскович кимна бавно. Тя водеше осем мъже, Поскович разполагаше с двайсетина. За няколко минути можеше да извика още десет. Той имаше превъзходство и жената го знаеше, но въпреки това се беше изправила смело срещу него. Поскович огледа мъжете зад нея и се запита дали имат пистолети в джобовете на шлиферите. И дали бяха готови да ги използват.

Сам посочи бутилката върху бюрото му.

— Това водка ли е?

Поскович кимна.

— Оригинална. Изпраща ми я един приятел от Санкт Петербург. Пиете ли водка, госпожо Грийн?

— Ще пия каквото ми предложите, Зоран.

Поскович се усмихна и нареди на един от хората си да донесе друга чаша, после наля на гостенката и на себе си. Чукнаха се и Поскович я загледа внимателно, за да види дали наистина разбира от алкохол, или просто се прави на важна.

Тя премлясна замислено, после кимна.

— Не е зле.

Подаде му чашата си за още.

Поскович се засмя. Наля й още и двамата пак се чукнаха.

— Мисля, че можем да станем приятели, госпожо Грийн.

Тя вдигна чашата.

— Зависи от това дали ще оставите на мира микробусите на съпруга ми. — Тя отново пресуши чашата си. — Имате ли още столове, Зоран, или карате гостите да стоят прави?

Поскович нареди да й донесат стол и тя седна срещу него. Хората му явно се поуспокоиха, но не помръднаха от местата си; горилите на Сам останаха с ръце в джобовете.

— Та как е в Косово, Зоран? — попита Сам.

— Тежко. Невероятна немотия. Всички искат да се махат.

— И да дойдат в Англия, така ли? Да започнат нов живот?

— В Америка. В Америка е най-добре. Ако не успеят да се уредят за там обаче, и в Лондон става.

— И вие ли така направихте? Дойдохте и започнахте нов живот?

Поскович кимна.

— Разбирам ви, Зоран. И аз произхождам от емигранти. Прапрадядо ми е бил унгарец.

Поскович кимна одобрително.

— Свестни хора са това унгарците. — Вдигна чашата си. — И знаят как да пият.

Сам вдигна рамене.

— Да, може би оттам съм го наследила. — Тя отпи нова глътка водка. — И така, какво ще правим, Зоран? Няма да започваме война, нали?

— Война ли?

— Защото, ако не се разберем, точно до това ще се стигне. Ако продължавате да нападате микробусите ми, нашите хора ще продължат да бият вашите. Така и двамата ще загубим. Няма голям смисъл, нали?

Поскович вдигна рамене.

— Такъв е животът, госпожо Грийн. Ако не си вземем това, което ни се полага, никой няма да ни даде нищо на готово. — Той махна към количките за хотдог. — Трябва да се борим с босненците за този бизнес. А те са корави копелета. Ако бяхме отишли да ги помолим: „Извинете, може ли и ние да продаваме хотдози“, какво мислите щяха да кажат?

Сам се усмихна.

— Кучешки свят.