Госпожа Мафия

Четиримата нападатели застинаха, зинаха от изненада. Шофьорът им също беше слязъл и сега стоеше на платното като вцепенен.

Изведнъж се чу рев на мотори и двата мотоциклета забиха спирачки зад синия микробус. Пътниците им слязоха и се насочиха към злополучните нападатели, размахвайки разнообразни оръжия.

Мотоциклетистите и хората с бухалките за крикет се нахвърлиха върху пътниците от синия микробус. Боят едва бе започнал, когато пристигнаха още два мотоциклета с хора на Тери.

Мелето приключи за броени минути. Четиримата мъже от синия микробус стенеха, целите в кърви, на асфалта. Изрусеното момиче побягна с писъци. Един от мотоциклетистите я хвана за косата, но Флечър поклати глава и го накара да я пусне. Нямаше да бият жена.

Ръсел и един от биячите с бухалките сграбчиха шофьора на синия микробус — плешив мъж около трийсетте с премрежено дясно око и белег на лявата буза. Той ги замоли на развален английски да не го бият.

— Аз невинен наблюдател — започна да повтаря за забавление на нападателите му.

Те му нахлузиха торба на главата и го блъснаха в задницата на микробуса си.

Флечър и Ръсел се качиха по местата си, задните врати се затръшнаха и потеглиха. Флечър продължаваше да си тананика; мъжете отзад се заеха с пленника.

* * *

Сам прибра пощата от изтривалката и я внесе в кухнята, където Триша лапаше от купичка с корнфлейкс.

— Нещо за мен? — попита.

— Не, освен ако не се интересуваш от сметката за тока.

Сам остави писмата на масата.

— Няма ли да ги отвориш? — попита Триша.

— Какъв е смисълът? И без това не мога да ги платя.

Триша я погледна тревожно.

— Всичко наред ли е, мамо?

Сам се усмихна напрегнато.

— Малко сме на червено с парите, скъпа. Само това.

— Колко на червено?

Сам поклати глава.

— Няма за какво да се тревожиш.

— Как да не се тревожа? И аз съм част от семейството. Или поне от това, което е останало от него.

Сам разроши косата на дъщеря си.

— Направих си лоша шега. Извинявай. След като се разделихме с баща ти, животът стана малко по-труден. Само временно. Скоро ще дойдат пари и всичко ще се уреди, обещавам.

Триша не изглеждаше особено убедена.

— Сигурно мога да намаля разходите си. Ако ще помогне.

Сам се засмя.

— И как ще го постигнеш? На хляб и вода ли ще минеш?

— Няма проблем, стига да е пълнозърнест.

Двете се засмяха и Сам прегърна дъщеря си, целуна я по челото.

— Ще закъснееш за училище.

Триша взе раницата си, изпрати въздушна целувка на Сам и се насочи към вратата. Преди да я стигне, отвън се позвъни. Триша отвори, на прага стоеше Макинли със закопчан догоре шлифер.

— Добро утро, Триша.

— Да — измърмори тя и се измъкна покрай него.

Сам се показа от кухнята.

— Анди? Какво има?

— Хванахме един от хората, които нападат микробусите. Момчетата в момента разговарят с него.

— Мислиш ли, че трябва да присъствам?

— Така ще е най-добре.

Сам кимна, взе си палтото и последва Макинли при лексуса.

Отидоха в склада в Падингтън. Потропаха на металната врата и след две минути тя се отвори. Беше Джони Ръсел, дънковата му риза бе мокра.

— Госпожо Грийн — поздрави я той. — Идвате за най-интересното.

Сам и Макинли го последваха в склада. На пода бе проснат маркуч, свързан с един кран на стената. В средата на помещението Флечър и Пайк стояха до варел с вода. От тавана, завързан за краката, висеше друг мъж, главата му беше натопена под повърхността. Елис и Райзър държаха другия край на въжето. Жертвата се гърчеше, но не можеше да измъкне главата си над водата.

— Какво, по дяволите, е това? — изкрещя Сам.

— Убеждаваме го да говори — обясни Пайк.

— Как ще говори, като главата му е под водата?

Пайк и Флечър се спогледаха тревожно. Пайк вдигна рамене. Мъжът във варела изведнъж замря. Всички останали погледнаха Сам в очакване да им каже какво да правят.

— За бога, вие малоумни ли сте? Свалете го веднага.

* * *

Зоран Поскович отпи от бутилката водка, обърса устни с ръка и отново се зае да брои пачките на бюрото си. Наоколо хората му вече приготвяха хотдози за обяд — отваряха консерви с кренвирши, режеха хлебчета, запържваха лук. Както Поскович, всичките бяха от Косово. Половината бяха дошли като бежанци и чакаха молбите им за политическо убежище да бъдат разгледани, останалите бяха нелегални емигранти, вкарани в страната от Поскович в специално пригодени отделения в камиони за доставки на плодове от континента. Всеки ден пристигаха нови и нови и всички започваха работа при него. Ако откажеха, биваха пребивани или ги предаваха на властите. А най-често и двете.

Новодошлите обикновено започваха работа на количките за хотдог. Поскович притежаваше повече от петдесет из центъра на Лондон. Той наблюдаваше внимателно работниците си и прехвърляше онези, които му харесат, към по-малко законните си начинания. Вече имаше десетина косовски проститутки, които работеха в няколко апартамента по „Еджуеър роуд“, и използваше някои жени като куриерки на малки количества хероин.

Двама младежи изкараха една количка и Поскович им кимна. Лицето му изведнъж помръкна — Петко се появи на вратата целият в кръв.

— Къде беше, по дяволите? — изрева Поскович. — Останалите се прибраха преди часове.